 © |  |
Жива и здрава съм, пътувайки по път, който приличаше на ски шанца и видимост, граничеща с нула, 11 часа и малко. И всичко това, за да мога да присъствам днес тук, и то отпочинала. Това заяви с неповторимата си емоционалност Татяна Лолова, която пристигна във Варна, за да представи моноспектакъла си „Дуенде" по Лорка и текстове на Румяна Апостолова. Режисьор е Съни Сънински. Тази вечер с излизането си на сцената тя ще отпразнува 77-ия си рожден ден и 150-о представление. „Няма да простя на журналиста, които ме направи с година по-голяма. Преди него пък имаше друг, който ми прибави 15 години. И аз му казвам: „Вие бъркате, това е друга рожденичка", а той ми вика: „Няма значение". Цял живот се мъча да не празнувам рождените си дни, но във ФКЦ се опитват да правят от него радост. Тук отбелязах и своя кръгла годишнина", обясни смеейки се Татяна Лолова.
Премиерата на „Дуенде" е била през 2003 г. Захранен е на сцената на варненския Куклен театър, където актрисата репетира с режисьора, докато гостуват на любовния фест. От тогава е изиграла 150 представления. „Всеки път е различно. Приятно ми, особено когато мине добре. Рядко съм уморена, да не кажа никога. Но има случаи, когато нещата не се получават такива, каквито искам да бъдат. Дано тук да се получи контактът, а ако не стане, никой от публиката да не разбере и да си мислят, че това е върхът на моженето ми и да не съжаляват, че са дошли", заяви неподражаемата Татяна Лолова.Почти през целия си живот артистът е лишен от дуенде. Ако си в това лудо състояние всеки път, няма да издържиш на напрежението. Всички хора се стремят към него, независимо от професията, и ако имаш късмета да изпаднеш в дуенде, е прекрасно. Не може докрай да се обясни какво е. Това е нещо, към което всеки се стреми и дай Боже да получи в живота си.
Зимно време в театър 199 понякога някой успява преди или след представление, да се хвърли върху мен, а ако е по-нисък, да подскочи и да ме целуне. Слава Богу, че в България рядко го правим в устата. Мисля, че това е вредно, защото има бацили. Целувката по блузата също е грипоопасна и когато някой се закачи за мен, за да го направи, аз му казвам: Ама, моля ви, се недейте, има грип. А той вика: Не ме е страх от него, и не успява да чуе моя шепот: Да, ама, мен ме е страх. Няма нищо по-хубаво от обичта. Не съм меркантилна пред очите на всички хора. Наскоро в предаване заявих точно обратното, обаче те го изрязаха. Казах на Хачо Бояджиев: „Искам да ми плащаш като на чуждите артисти в долари", а той ми отговаря: „Има таван, махни го и ще ти плащам колкото заслужаваш." Сега махнаха тавана, ама няма пари. Затова съм ощастливена да бъда канена във всички телевизии. В една от тях им обясних, че няма да отида, защото не мога да си заслужа хонорара, а колега ми вика: „Ама, те не дават никакви пари." Щом не дават... приех. Толкова радост съм получила срещу тези ми участия, че не могат да се платят. Ето едно от нещата, които съм получила: вървя с мъжа си и срещу нас две млади хубави момчета. Те ме виждат и почват да ме гледат хитро, приближавайки се към мен се усмихват и ми казват „Добър ден". Не че имам нещо против две млади девойки да го направят, но за съжаление обичам младите мъже, но жените пък повече ходят на театър. Дори съм имала случай вървят мъж и жена и тя го бута, а той вика: „Кво бе, кво бе?" Тя го бута пак. „Кво бе, кво бе?", а тя: „Татяна Лолова", а той: „Много важно!" Това не само с мен се е случвало. Просто има мъже, които предпочитат да гледат Бербатов и са прави, защото и аз обичам. Затова не е рядкост жена да ти каже „Добър ден!". А когато две млади момчета, без да знаят за всичките неща, които съм изиграла, просто ме поглеждат и знаят, че аз съм техният човек, е, това е любов...
Казват ми: Ти, ако живееше в друга държава, щеше да бъдеш толкова богата... И какво? Бяхме 10 дни в Америка с Иванчо Кулеков. Там ни посрещнаха българи, които работят като луди и имат препълнени хладилници, и това през 1998 г., когато тук нямаше. Хладилници имаше, но те бяха празни. Иванчо никак не е лаком, аз също. На мен окото ми е лакомо. Обичам да опитвам нещата, които ми харесат. Първия ден бяхме много впечатлени, на втория - по-малко, а на третия направо казахме: „Хич не го отваряйте хладилника, няма го това, което го бяхме харесали първия ден." Значи човек свиква с тези неща. Там нямаше да ме обичат толкова силно и да се хвърлят да ме целуват по време на грип. Така че се радвам, че съм се родила в България. Една американка, която е женена за нашенец и имат детенце, казва: В Америка е хубаво, там всичко е подредено, има много възможности, но тук се случват интересните неща.
Време е да продължа автобиографията си, ама като ме канят непрекъснато да участвам в толкова предавания, кога да седна да пиша? Искам нощно време да си отпочина, а през деня съм заета. Имам предложение от три издателства.
Получила съм пет покани за нови спектакли и съм ги отказала всичките. Много съм взискателна след „Дуенде". Ще ми се да играя ведри неща. Веднъж имах неблагоразумието да изиграя нещо смешно и от тогава никой не иска да ме гледа в драматични роли. Слава Богу, и природата се намеси. Преди тези пет отказах три нови неща, защото бяха страшно тъжни. Животът е достатъчно труден. Кой ще търпи Татяна Лолова да го прави още по-. След „Франческа" на Константин Илиев мисля, че за цял живот се наситих на драматични роли. Искам следващото да бъде жизнерадостно.
Гафове съм имала както всички. Един от тях е, че на 60-годишнината на Георги Калоянчев актьорът, който боготворя, защото той е нещо подарено на земята. Та той ме избра да му партнирам и аз си забравих текста пред препълнен салон. Калата въртя, добавя, вкара ме в релси, продължих, след което признах на публиката, че съм го забравила, а той ми вика: „За какво се мъчих толкова да те прикривам?"
Ако имам повече пари, бих пътувала. Бих отишла в Албания, защото там въздухът е чист, нямат генномодифицирани храни, казват и че много били се развили.
Най-голямото ми дуенде е, когато родих сина си. Тогава нямаше ехограф. Акушерката го извади на белия свят и казва: Честито, момченце. А аз: Да, знам, от което тя полудя. Още когато ритна в корема ми за първи път, си помислих: На мама момченцето да е живо и здраво. Друго дуенде беше, когато получих „Аскеер" за „Щастливи дни" на Бекет през 1992 г. Преди 2 години ми дадоха за цялостно творчество. Тогава казах: Тази година раздаването беше много справедливо. И 92-ра също. Никога не съм мечтала за награди, но когато всички станаха на крака да ръкопляскат, това ме подлуди, толкова ме раздруса... В този момент всички колеги ме обичаха. Те след това и на други станаха на крака, но аз бях първа.
Източник: в. "Народно дело" |
