 © Народно дело |  |
"Студено ли ви е?", пита притеснено жената от мазето, докато ме кани да седна на един от двата стола в приземното помещение - 2 на 2 и половина метра. Вътре е не повече от 10-ина градуса. Предлага кафе, за което предварително се извинява, че е студено. Защото е от вчера... Включва котлончето в стаята веднъж на няколко дни, за да прави икономии. Тогава си сварява и кафето. Сипва по малко в голяма найлонова чаша. И пак се извинява, че няма друга. На рафта над мивката й има само две пластмасови купи за храна от обществената трапезария, вилица, лъжица и нож.
"Час за час, ден за ден оцелявам", казва сякаш в своя защита Галя. Тя е на 40 години. Родом е от Балчик, но от ученическите си години е във Варна. Идва със семейството си, за което не иска да говори. Баща й е починал, а с майка си не се е чувала от години, не знае и къде е. Признава, че никога не са били в добри отношения. Не е виждала голяма част от роднините си повече от 20 години, дори не се сеща за някого от тях. "Освен приятелката ми Весито, най-верният приятел ми остана котето Лео. Гонила съм го, защото съм нямала пари да го нахраня, но нито веднъж не ме е напускал", поглежда с любов към рижавия котарак Галя.6 дни спи на улицата
"Еделвайс" 22 - това е адресът й от 17 септември миналата година - Деня на Вяра, Надежда и Любов. Никога няма да забрави този ден. Осъмва мокра до кости заедно с котарака след проливния дъжд през нощта. "Бяхме прогизнали, въпреки че се покривахме с какво ли не и се крихме в храсталаците", връща назад лентата жената. Шест дни нощува под открито небе - на поляната на разрушения стадион "Юрий Гагарин". "Тогава узнах какво е страх, какво е глад..." Но след есенния дъжд чашата със сълзи в душата й прелива. Галя тръгва да търси помощ. Държавните и общинските институции вдигат "безпомощно" рамене. Но с помощта на общинска служителка от кметство "Приморски" стига до социалната трапезария в района, откъдето и до днес получава порция топла храна. Там добър човек я насочва към общността "Сестри на милосърдието", откъдето обещават да поемат средствата за първия й наем, но ако си намери квартира.
Дрехите се разпадат
"Имах в джоба едно скъпоценно левче, което, не знам защо, пазех от много време. С него си купих вестник и започнах да звъня на обявите, предлагащи по-нисък наем. Намерих тази маза. Голяма мизерия, но при условие че съм живяла на поляна, ми се видя красота." Идва само с няколко дрехи, които вече се разпадат от мухъла и влагата, и две завивки, "с които умирам от студ, но все са нещо". Хазяинът й дава малка печка - духалка, котлонче и леген. Освен първия наем от 80 лв. Галя не е плащала нито лев и тръпне в напрежение да не остане пак на улицата. "Това за мен са страшно много пари. Но хазяинът се оказа добър човек. Нямам думи колко съм му благодарна!", слага ръка на сърцето си жената. Дължи му над 350 лв. Предлагали й да се настани при други бездомници в СУПЦ "Д-р Анастасия Железкова". "Не мога да се изнеса оттук, при условие че дължа на този благороден човек пари. Все още имам съвест", казва жената.
Преди "поляната" животът й е бил съвсем нормален. Галя го нарича дори еднообразен - на работа, вкъщи, един-два пъти седмично излизане с приятели. Преди две години работела в магазин за рибарски принадлежности. "Един ден отидох на работа и ми казаха, че повече няма как да остана." Записва се в Бюрото по труда, но без полза. "В трудовата борса съм само статистическа овца." След като завършва средното си образование през 1990 г., винаги е работила, с малки прекъсвания, но официално има едва три-четири години трудов стаж. "Никой не те осигурява, особено преди 2000 г. Работила съм и по цели месеци, без да получа пари."
Парите свършват, не може повече да си плаща квартирата. "Преди да потъна толкова, около мен имаше някакъв социален кръг от приятели. В началото ми помагаха с пари, но в един момент заради кошмара, в който влязох, се отдръпнах от тях. Остана ми само една приятелка... Мислех, че съм стигнала дъното, но установих, че дъно няма..."
Поглеждайки сега назад, разбира, че всичко, което й се е случило, не е било случайно. "Има някаква закономерност, но ти не можеш да предвидиш, нито да предотвратиш случващото се. Не можеш да спреш любовта, не можеш да спреш омразата, безработицата... Ако някой ми каже, че е в неговите възможности да контролира живота си, няма да му повярвам. Случва ти се, без да те пита дали искаш или си готов за него."
"Не мога да повярвам, че се случва на мен"
Галя вярва, че има причина да преживее и нищетата, и мизерията. "Може би защото съм спала. Ако някой преди две години ми беше казал, че това, което видях, наистина съществува, щях просто да го приема. Никога обаче нямаше да си помисля, че може да се случи на мен. Спала съм, като масата хора. Новините за бедност, за безработица, за терористични актове минават и заминават покрай нас, сякаш не ни засягат. Живеем затворени в собствения си свят..."
Когато стига до поляната и социалната кухня, се срещна с какви ли не хора - такива, които са притежавали заводи, а сега са на улицата, които са имали имоти, пътували из целия свят, а сега се редят за купичка безплатна супа. И се ужасява от масовостта на явлението бедност. "А българинът още не може да го осъзнае. Живеем все още с усещането, че работа винаги може да се намери, че не може да има бездомници, че няма гладуващи..." Вече е убедена, че ако хората не преживеят нещастието, няма как да го разберат и да бъдат по-състрадателни. "Вие, ако не родите, няма как да знаете какво е майчинство... Ако не копнете да засадите едно растение, няма как да разберете колко труд се полага, за да израсне то..."
Денят й преминава в търсене
Денят на Галя сега преминава в търсене. Кръстосала е пеш няколко пъти Варна - от врата на врата във всяко магазинче и барче пита дали нямат нужда от работна ръка. Разлепя саморъчно написани обяви, че търси квартира срещу стопанисване и поддържане на дома. Подметките на ботушите й са скъсани от ходене и в момента единствените й обувки са разлепени маратонки. С тях е и в мазето. "Краката ми са вечно студени. Не мога да си позволя да си купя ботуши, чорапогащник или чорапи. Но гледам да не се оплаквам."
Казва за себе си, че е реалист и няма възможност да чака желаната работа. "В днешно време имаш ли право на претенции?!" Работила е основно в търговията. Казва, че е продавала какво ли не. Била е и сладкарка в голямо предприятие, и лаборант в химически завод в Девня, и барман, и монтьор. До миналия месец е замествала два дни седмично в магазин за дрехи в центъра - по 12 часа за 12 лева надник. Единият от двата търговски обекта на фирмата обаче затваря и Галя отново е в безизходица. Преди дни хазяинът й я предупреждава, че трябва да се изнесе. "Много ми се ще да кажа: "Да, искам ей това да работя, но не мога да си го позволя. Искам просто да работя и да получавам средства", доволна е на всяка възможност за труд жената.
Галя търси не само препитание и дом, а й смисъл да продължи живота си. "Аз вече имам цел и тя не е свързана само с моето оцеляване. Защото аз оцелях, въпреки глада, страха и ужасите. Искам да помогна и на други хора да го направят. Бедност и страдание има, но отсега нататък ще бъда концентрирана върху това, какво аз мога и трябва да направя, за да ги няма или поне да са в по-малки размери. Това няма да стане от вчера за днес, но трябва отнякъде да се започне. Все още не знам как ще изпълня целта си, но ще намеря пътя..."
Източник: в. Народно дело |
