Христос Воскресе из мъртвите, за да ни покаже, че единственият път към спасението е белязан от вярата и изминат с любов в сърцето, и увенчан от саможертвата за другите. Този път на спасението и възкресението на България преди 140 години изминаха нашите деди, чийто подвиг сме тук да почетем днес.
Пролет било... и миришело на младост и на живот. Луда пролет. Безумно млади апостоли разоравали недрата на българската душа, пет века поена с мъка и гнет. И сеели, сеели с целия си младежки устрем, с още детската си вяра в чудеса, сеели семената на надеждата и свободата... Пролет било... И в онзи априлий, народът се стягал за възкресение - пет века чакано. За градеж се събирали стопаните, да градят общо дело, своя държава. Момците продавали ризите си, за да си купят пушки. Момите везали знамена вместо чеиз. И пеели песни, но не за любов, а за друг огън - по-голям, по-силен... тяхната клада, тяхната голгота.
По кървавия път към тази клада вървели заедно и хората на словото, и хората на меча. Така и изгорели - заедно. И сиромасите, и първенците, и учители, и неуките, и свещениците, и поетите, голобради съзаклятници и вехти воеводи, беловласи старци и невръстни отрочета... Пепелища... Калдъръми от човешки глави и пантеони от кости. И безсмъртие за делото им, защото ни има нас днес, тук. Безсмъртие за душите им, защото жертваха себе си за вяра и за отечество. Безсмъртие за имената им, защото ние ги помним и ги повтаряме с децата ни.
Всичко това ни кара да бъдем длъжни към тяхната памет, която не търпи двуличие, която не понася политически коректните изказвания. Защото ние тук, в Панагюрище, имаме една тежка и страшна приказка и тя е продължение на тяхното "Свобода или смърт". Тя гласи: "В Средна гора среден път няма!".
Всяка година на този площад отново възкръсват събитията от Април 1876 година. Ние сме тук с открити сърца, защото за нас няма две истини. Няма две истини - едната уж за пред хората, другата за лична употреба.
Някому удобни, а може би и добре платени уж политици, уж историци, уж философи, общественици, се опитват да говорят за "мита Батак", за "мита Панагюрище", "за мита турско робство". Това, което се случи през Април 1876 година... Времето отдалечава тези събития от нас, но все по-силно оттук звучи техният отзвук, защото клетвените думи и тежките послания, които имаше и в Кървавото писмо и на знамето на Райна Княгиня, тези думи кънтели на Оборище и увековечени в "Записките" на Захарий Стоянов, никога няма да позволят на народната памет тази епопея да бъде превърната в мит.
Тези, които наричат Април 1876 година в мит, натрапват ни, че турското робство е литературен термин, че "присъствие", "съвместно съжителство" - това са научни термини, кой, кой ще ги помни тях след десет или двадесет години?! Удобните - народът ги наказва със забрава! Но имената на Райна Княгиня, на Георги Бенковски, на Павел Бобеков , на Поп Груйо Бански, на хилядите загинали за Отечеството и за вярата - те никога няма да бъдат забравени, те са ярко и перманентно записани в народната ни памет.
Ние помним, защото тази земя и кръвта в нея никога да бъдат забравени. Тази кръв никога няма да попие в земята, защото тупти в милиони сърца. Тупти в сърцата там, където има истински българи, в Тракия, в Мизия, в Македония, в Добруджа и във всяко кътче на света, където живеят българи.
Българи, време е! Нашият Великден е! В цялата ни хилядолетна история, имало в моменти, когато сме нямали държава, но народът български го е имало и го има пак. Падали сме, ставали сме, давени сме в реки от кръв, но пак ни има. Тук сме. Пролет е. Великден е. Българи, време е вече да бъдем едно, защото няма тъма, нито пожар, които са по-силни от нашата вяра, от българското слово и българския дух. Длъжни сме, заради предците ни, длъжни сме, заради децата ни, длъжни сме за да пребъде българският род.
Да живее Панагюрище и Бог да пази България!
