| Манастир е пазил едно от най-големите български съкровища | ||||||
| ||||||
Обителта е навестявана често и от търсачи на съкровища. По време на турското робство святото място е любимо убежище на хайдутите. Съвсем наблизо до него е родното място на легендарния Вълчан войвода – село Осеновлаг. Това още повече увеличава легендите, че тука нейде е съкровището на Вълчан войвода от 1000 кг. Възрастни хора от района обаче разказват със сигурност само онова, което знаят от своите предци. А именно, че в манастира е била хазната на цар Иван Асен ІІ, включвала тон злато, редки икони, евангелия и църковна утвар. Точно над манастира минавал римският път, където често изскачали древни артефакти. Именно по този път минала и българската армия за битката при Клокотница през 1230 г. с Теодор Комнин. Преди това владетелят спрял тук, за да се помоли за себе си и за България. Предполага се, че след победата царят се върнал и решил да остави за съхранения голямо съкровище на монасите. Както мислят мнозина обаче, то не е било в самия манастир, където всеки разбойник може да влезе, а на скришно място в гората. Голяма мистерия е и името на обителта. Седемте престола е основан от 7 боляри, откъдето идва и името на Светата обител. Смята се, че те идват от Бесарабия през XI век и се заселват в Балкана с техните семейства. Установяването им в тези земи е свързано и с възникването на точно седем села в близост до манастира – Осеновлак, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков дол, Желен и Лъкатник. Други предания редят, че святото място е свързано с българския болярин Петър Делян, водач на въстанието през 1040 г. на българите срещу Византия. Не е известно каква е била съдбата на обителта в годините около завладяването на България от турците. Запазени са писмени сведения за съществуването на манастира в началото на XVI и през XVII век. Той е бил многократно разрушаван и опустошаван, особено тежко било разорението му през 1737 г., след което е възобновен от българското население през 1770 г. Скоро обаче последвало друго опустошение и последното му възкръсване станало през 1815 г. Тогава била построена и днешната манастирска черква. Но още през XVI в. в Осеновлашкия манастир закипяла активна духовна и книжовно-просветна дейност. От това време е известно едно четириевангелие, писано или употребявано в манастира. Употребявани били и други богослужебни книги - четириевангелие от 1551 г., служебник от 1554 г., печатно издание на Божидар Вукович и др. Същевременно в килийното училище, открито през 1849 г. от йеромонах Христофор, се обучавали на четмо и писмо много деца от околните села. С тези дейности манастирът поддържал будно народностно самосъзнание на поробеното българско население в района. Манастирът в епохата на национално-освободителното движение неведнъж бил убежище на революционери, включително и на апостола на свободата Васил Левски. Тук са намирали закрила и Вълчан войвода, поп Мартин войвода, възрожденецът Софроний Врачански. В манастира са отсядали също и Ботеви четници. Народният поет Иван Вазов пише тук баладата "Клепалото бие" - юли 1899 г. Тя е посветена на металното клепало, което се намира под манастирската камбанария. То е изработено от портата на римската крепост Калето през 1799 г. по настояване на Софроний Врачански, който се е крил по това време в манастира от гонения. "Седемте престола" не само е един от най-старите от четиринайсетте софийски манастира, съществували по време на турското робство, но и един от малкото добре поддържани и днес, подредени и украсени с хубава църковна живопис манастири. И сега дворът е идеално поддържан, с много зелена площ, много цветя и няколко гигантски секвои. Между легендите и действителността "Рождество Богородично" и днес съхранява артистичния дух на старите майстори, в едно невероятно съчетание на архаизъм с творческите постижения на българското Възраждане. Както повечето български манастири, и този е ограден от висок каменен зид, а църквата е разположена в средата на вътрешния двор. Освен това комплексът също включва и камбанария, и две перпендикулярни жилищни сгради. Камбанарията се състои от две камбани (датиращи от 1799 г. и 1940 г.) с дървено и метално клепало. Най-мащабното строителство е било през XIX век. Върху по стари основи, северно от църквата, през 1877 година местни майстори издигнали импозантна четириетажна сграда, на втория етаж на която от 1849 година се е помещавало основното манастирско училище на йеромонах Христофор. В горните два етажа около обширни кьошкове са подредени монашеските килии. Върху фасадата на тази сграда, обърната към двора, са били изписани религиозни и битови сцени. Втората сграда, над входа към манастира, построена една година по-късно, била манастирската гостоприемница. През система от напластени един върху друг живописни чердаци и кьошкове се достигали просторните стаи за гости. Тази сграда е едно от най-добрите постижения на нашето манастирско строителство. А относно легендите за съкровища монасите казват, че в очите на Бога истинското злато са добрите дела и вярата, които помагат да спаси човек душата си за вечния живот на Небесата. Или както казва Иисус Христос: "Не си събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги разяждат и където крадци подкопават и крадат; а си събирайте съкровища на небето, където нито молец, нито ръжда ги разяждат и където крадци нито подкопават, нито крадат; защото, където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти". В манастира е съхранена до наши дни една многократно преправяна църква, която като архитектурен тип определено стои толкова назад във времето, колкото и първоизточникът на легендите. Съборният манастирски храм, който в най-старите си части представлявал опростен вариант на вписаните в квадрат кръстокуполни сгради, притежавал пространство разпределено на седем култови дяла - кръстовиден наос и шест параклиса. Наосът с четирите обграждащи го параклиса били части от най-старата църква, която с този си план представлявала образец на многопрестолен манастирски храм, архитектурен тип дошъл на Балканския полуостров през X - XI век от Кавказ. Из българските земи такива църкви били строени много рядко само през периода XI - XII век, когато чрез Византия в българската архитектура проникнали известни армено-грузински форми. Така че старите легенди придобиват по-реални измервания във времето, насочвайки първоначалните части от този градеж, наистина към X - XI век. Многократно преправяна през изминалите столетия манастирската църква е загубила напълно автентичната си архитектура, но в интериорите духът на средновековието витаел навсякъде под сводовете. Сцените и репертоарът на стенописите следват наложилата се традиция в подобни еднокорабни засводени църкви. В центъра на свода е разположен "Христос Вседържител" и "Христос постар от дните". В източната му част е разположен "Христос в сияние" - част от композицията "Възнесение Христово", а в западния му край - част от сцената "Преображение". В абсидата е сцената "Богородица Ширшая Небес", а под нея "Поклонение на жертвата". От двете страни на абсидата са сцените "Богоявление", "Жертва Аврамова" и "В гроба плътски". Върху дългите стени са фреските "Празниците", "Страдания Христови". На западната страна над входа е сцената "Успение Богородично", а долу "Архангел Михаил" и "Св. св. Константин и Елена". Фреските в църквата са изпълнени от неизвестен художник в традициите на късното средновековно българско изкуство - един очарователен реликт на отдавна минали времена. Резбените иконостаси на църквата и параклисите, които датират от XVII - XVIII век, макар и изпълнени в архаична техника, съчетавали растителната орнаментика с изображения на животни и дори библейски разкази. Голямата сбирка от икони с резбовани рамки показват стилово, че са излезли от ръката на последните майстори от местната късносредновековна иконописна традиция, като поп Никола от Тетевен, даскал Урош и Стою от Троян. Всичко това показва, че резбата и иконописта, датиращи от XVII - XVIII век, с която са изпълнени пространствата на църквата, са най-цялостното запазено представяне на творческите виждания на майсторите резбари и иконописци от западно-старопланинския район през XVII - XVIII век. Две големи икони от иконостаса "Св. Богородица Пътеводителка" и "Христос Вседържител" от първата половина на XIX век най-вероятно са от ръката на Витановци от Трявна. Най-интересното резбарско произведение в манастира е големият дървен полилей "хоро", съставен от петнадесет части с оцветени дърворезбени сцени. В обителта свършва земния си път недолюбваният от комунистическата власт Змей Горянин(Светлозар Димитров) - писател, публицист, творец с всестранни интереси, пише "Телеграф". През 1942 г. той за кратко е цензор в Дирекцията по печата. И за тази му дейност след Деветосептемврийския преврат в 1944 г. така нареченият Народен съд го осъжда през април 1945 г. на една година затвор. Книгите му попадат в Списъка на фашистката литература и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но Змей Горянин категорично отказва. Живеещ в изолация, той приема участта на доброволно заточение в манастира "Рождество Богородично“ край гара Елисейна. Живее там 7 години. На 25 август 1958 г. при неизяснени обстоятелства умира. Погребан е в двора на манастира, до гроба на приятеля си игумена Христофор Клопов. Трогателен е надписът на паметника му – слова, излезли от душата на този бележит българин: “Душата ми копней за тишина, сърцето ми тупти безспир за мир. Зове ме Горда Стара планина И сгушеният в нея манастир." |
| Още по темата: | общо новини по темата: 6073 | ||||||||||||
| |||||||||||||
| предишна страница [ 1/1013 ] следващата страница | |||||||||||||
https://www.varna24.bg/novini/interesno/Manastir-e-pazil-edno-ot-nai-golemite-bulgarski-sukrovishta-1814294
Copyright © Varna24.bg. Всички права запазени.