| Денис Никифоров, психолог: Желанията се сбъдват само ако са придружени с определени действия | ||||||
| ||||||
През месец декмври ни предстоят много емоции, ние всички се надяваме те да бъдат позитивни, празнични, хубави и да ни носят радост и настроение, но невинаги е така. Здравето и емоциите са едно цяло и това цяло е нашето тяло. Как емоциите влияят на тялото ни? Всички знаем, че когато сме тъжни, когато изпитваме страх или друг тип емоции, нашето тяло реагира. Много често получаваме стягане в гърдите, в слънчевия сплит. Радостните емоции ни карат да се чувстваме по-добре, да се чувстваме по-свободни и по-живи. Когато сме тъжни и когато сме самотни, ние се затваряме и това стягане го чувстваме в цялото тяло. Може, както казах, да го усетим в сърцето, но може дори и в мускулите, главоболието също е част от този тип негативни емоции. Затова е много важно, когато имаме дадени чувства, след което те преминават в емоции, да можем бързо да се върнем към позитивните чувства. Това става като се концентрираме в себе си, в нашата сила, в нашата увереност, в нашата устойчивост. Тогава дори и сами можем да преминем към позитивно, било то по празниците или в делниците. А, позитивните емоции могат ли да ни избавят от някаква болка в тялото? Емоциите са част от нас и няма как да изпитваме само позитивни, това не е възможно. Много често, когато сме в еуфория нивото на допамин в тялото ни се вдига и ние се чувстваме щастливи. Да, но след това "падаме“. Минават празнците и започваме да чувстваме носталгия: връщаме се на работа, близките отново отиват в чужбина. Няма как да сме постоянно в пика на позитивните емоции. Въпросът е, когато почувстваме негативните, да можем да си намерим наши занимания, които да ни разсеят и да ни вкарат в чувството на комфорт. Тук е много подходяща методиката от позитивната психология за потока - чувстваме се добре в нашите хобита, нашите занимания с хората, които резонират на нашата честота. И когато сме тревожни или пък сме в застой, самота и скука, бързо да намерим занимание, което да ни накара да се чувстваме по-добре. Тоест, нашето хоби е това, което може да ни донесе баланс, за да не бъдем в пиковите стойности нито на положителните, нито на отрицателните емоции? Да, и да бъдем с хората, които резонират на нашата честота, но истината е, че когато нещо е по-токсично, то ни "държи". Тогава се захващаме с т.нар. "травми от детството". Много често ние трудно си тръгваме от токсични връзки, от токсични приятелства, от токсична работа, защото това страдание от токсичното, храни някоя травма назад във времето, за която много често дори не си даваме сметка. Затова намирайки хоби, занимание и фокусирайки се върху себе си, ние избягваме такъв тип негативни преживявания. А може ли да се каже, г-н Никифоров, че приемането на това да бъдем жертви, като оставаме в някаква токсична връзка, е бягство от отговорност? Жертвата прехвърля отговорността за ситуацията на насилника, тоест приема ролята на човек, от който нищо не зависи. Абсолютно. Щастието на първо място е наша лична отговорност - това много често го казвам на моите клиенти. Те споделят "Не се чувствам добре", но това е тяхна отговорност, макар че много често ние искаме някой друг да ни реши проблема – психолог, приятел, концерт, театър, искаме от там да вземем енергия, за да се почувстваме по-добре. Това да се почувстваме по-добре зависи от нас. Когато си поставим позитивно намерение, че на всеки завой от живота ни очаква по-добро, че утрешния ден ще бъде по-добър от днешния, би могло да имаме позитивна нагласа. Да помислим кои са нашите добродетели, кои са ни силните страни на характера, които притежаваме, кое ни кара да се чувстваме уверени. Тогава се чувстваме щастливи и тази лична отговорност, за която вие споделихте, се проявява в този момент. Ако искаме да се оплакваме, ако искаме да търсим токсичното, ще го търсим както в партньора, така и в други връзки и взаимоотношения от нашето ежедневие. Проекция ли е животът ни на това, което в крайна сметка сме видяли като отношение в семейството, когато сме били деца? Да, повтаряме моделите и много често лоялностите и нормите от детството, които сме взаимствали от нашите родители ги повтаряме, без да се замисляме. Дори повтаряме модели от нашите баби и дядовци, с които сме се докоснали много малко, но това са пък модели на поведение, които ни предават нашите родители. В един момент ние ставаме лоялни на това да се чувстваме зле, да бъдем самотни, да имаме ограничаващи вярвания, да не се осмеляваме да направим крачка към промяна, да ни е трудно да се отделим, да "скъсаме пъпната връв", да отидем в друг град да живеем, в друга държава. Всичко това са норми, които се предават от поколение на поколение, и неслучайно, ако погледнем назад във времето, си даваме сметка колко приличаме на предците си. В крайна сметка ние така или иначе не сме видели друг модел, освен този, който е в семейството? Да, и тези модели ги повтаряме абсолютно лоялно и ги предаваме и на нашите деца. Когато се появи психологията, и някой иска да ни освети, да ни покаже, че има и друга гледна точка на нещата, много често се проявяват и съпротивите. Тоест, ние сме свикнали на нашия модел, там ни е зоната на комфорт и ни е трудно да приемем, че нещата могат да се случват по друг начин. На теория изглежда много лесно, но стъпка 2 е практиката: да се осмелим, да намерим пространство и ново движение, в което да опитаме да се докоснем до нещо ново. В крайна сметка, ако се окаже, че не е нашето, във всеки един момент можем да го променим. Но, ако не се осмелим, няма как да знаем, дали то е било нашето. Оставяйки, макар и несъзнателно, лоялни към рода, към родителите, не прерязваме ли нишката на личните ни потребности, на собствения ни път, на нашите емоционални потребности? Това, което казвате е абсолютно възможно, затова е важно най-напред да бъдем благодарни. Родителите ни са преди нас в хронологичен план, ние винаги ще бъдем по-малки от тях, независимо дали сме станали по-успешни в живота. С любов, с благодарност към тях, можем да се освободим от ограничаващите вярвания и норми, но да запазим ресурсите, които те са ни дали - трудолюбие, честност, отговорност. В крайна сметка всеки има и силни, и слаби страни, само децата са тези, които виждат нещата бяло и черно. Много е важно да не се фиксираме в негативната страна, а в позитивната. Много модна стана темата с поставяне на граници, с това да се отделяме, да се чуваме веднъж седмично. Ако ние сме в семейство, което е по-патриархално, няма лошо да се чуваме и всеки ден. Тоест, не всяко правило е валидно за всеки, въпросът е да се чувстваме добре и да не нараняваме другите. Не да се гневим, примерно да сме на 30 години и да се гневим на нашите родители за това, че нещо не сме постигнали в живота. На тази възраст личната отговорност е само на възрастния, а не на родителите. Ако изхождаме от тази лоялност към родителите, и правилото ни в живота е да постъпим така, че да им се харесаме, да направим това, което те биха одобрили, това нанася ли травми вече в зряла възраст? Да в психологията това е така нареченото "доброто дете". Детето и тийнейджърът, който не се е разгневил на родителите. Много важно е да се случи така наречената сепарация в пубертета. Има деца, които наистина са по-тихи, по-скромни, по-насочени към себе си и им е трудно да се разгневят, да направят това бунтарство, което е много важно да се случи навреме. Тази сепарация е важно да идва и от родителите. Те също трябва да подтикват детето към самостоятелност, към това да прави своите избори, към това да разбере, че няма лошо, дори и да сбърка, но да е свободно да сподели и да се намери решение, ако е допуснало грешка. Ако това не се случи в детството, се случва на по-късен етап, или пък никога не се случва. Когато не се случва, ние оставаме под покрива на нашите родители за цял живот, много често трудно създаваме семейства, трудно се отделяме и реално не порастваме. В предварителния разговор, който имахме, ми казахте за т.нар. праймъл терапия. Какво представлява тя? Праймъл терапията е комплекс от няколко психотерапевтични методики за лечение на т.нар. детски травми. В този процес се връщаме назад във времето, за да излекуваме травмите, които са се случили от 12-годишна възраст до нашето раждане. Нашето тяло помни дори времето, когато е било в корема на майката, помни дали те са били тревожни, дали сте били желано дете. С праймъл терапията се връщаме назад във времето от 12-годишна възраст до момента, в който сме били в утробата, за да можем да излекуваме основните травми, които са от изоставяне, отхвърляне, унижение. Спомняме си и преживяваме т.нар. катарзис, чрез който може да се случи разгневяване. Да си дадем сметка за неща, които ни се случват в сегашния живот. Когато преживяваме с различни асоциации и техники миналото, ние освобождаваме тези травми и "заключвания“ , които са се случили в детството. Основната травма е срамът. Ако детето се е срамувало, може да си спомни какво точно го е накарало да се засрами, примерно като е било на 4 г., или защо е било критикувано. Процесът е структуриран в поредица от сесии и всеки го преживява по свой собствен начин. Това ли са т. нар. констелации, които са толкова актуални в момента? Не, семейните констелации са друга парадигма, която ни показва как родът ни влияе и как родовата енергия и поведението на предците оказват влияние в сегашния ни живот. Има теми, които могат да бъдат разгледани по този метод, както индивидуално, така и в група. Семейната констелация ни показва, ако някой е бил отхвърлен, или изключен от рода, или забравен, как това ни влияе. Констелациите са метод, който може да осветли определени случки, но те не могат да бъдат панацея на всичко и да направят действията вместо нас. Тоест, достигайки до дадена информация, определено осъзнаване, след това е наша отговорността да го приложим и в живота. Методите са много, но въпросът е те да ни помогнат в настоящето да постигнем това, което искаме. А това много често е намиране на нова работа, семейство, дом, партньорство и неща, които ни карат да се чувстваме по-щастливи и удовлетворени от живота. Ето сега в края на годината, освен време за равносметки е и време, за да планираме следващата година, да поставим мечтите, целите, да потърсим ресурсите, с които можем да ги сбъднем. Има ли някаква специална формула, г-н Никифоров, така че да ги постигнем? Най-напред да застанем пред себе си и да си признаем какво не постигнахме тази година. Да се върнем назад, дори да си признаем какво не постигнахме и преди 5 години. Защото много често ние не искаме да признаем пред себе си за какво не ни е достигнало време, за какво не ни е достигнала смелост, а трупаме нови желания и цели. Затова моят съвет е най-напред наистина да изчистим пред себе си какво ни е спирало тази година и каква мотивация имаме и ангажираност вече за целите за новата година. Ако обаче не се ангажираме, забравим ги, няма как да ги постигнем. А щом не сме се ангажирали, най-често или ни е било страх, или не сме го желаели на 100%. Поставяйки си цел, трябва да си отговорим на въпроса - какво съм готов да дам за нея? Какво съм готов да жертвам и да освободя пространство? Защото получавайки едно нещо, ние в същото време губим друго нещо. Няма как само да трупаме дивиденти и в един момент едното да не е за сметка на другото. Например, ако отидем в друг град да живеем, или в друга страна, ние ще се дистанцираме с част от нашите контакти. Да, може да не ги загубим, но няма да е същото като преди. Ако започнем нова работа или втора работа, жертваме нашият социален кръг. Ако искаме да се посветим на семейството, съответно трябва да редуцираме други ангажименти. По този начин да бъдем искрени и откровени към себе си, да пристъпим честно и откровено към себе си. Ако не сме честни със себе си, ако не положим усилия, няма как да постигнел целите си. Колко важно е да определим точната цел, точната мечта, която имаме, без да оставаме в рамките на общите понятия от типа – да бъда здрав, да бъда богат? Когато става въпрос за здраве, моят въпрос като психолог веднага би бил - как се грижиш за здравето, колко време отделяш на седмица, как редуцираш стреса, как снемаш напрежението? А стресът не бъде редуциран, това веднага оказва влияние примерно на надбъбречните жлези. Тоест, в нашето тяло се образуват стресови хормони, които по един или друг начин влияят. Искам е позиция, в която е важно да добавим и думата трябва - какво трябва да направя, за да получа това, което искам? Всяко желание може да бъде много хубаво, но идеята е да не остане желание, а да бъде с добавена стойност в ежедневието ни. Това се случва с нашата ангажираност и с това да си дадем сметка какви усилия е необходимо да положим. Тоест, като желаем да бъдем по-здрави, да отделим време за себе си, да се погрижим за нашето тяло. Грижата за нашето тяло може да бъде, както ходенето на масаж, така и купуването на нова дреха - и това е грижа, защото се чувстваме по-добре и създаваме позитивни емоции. А, когато желаем любов, да си дадем сметка колко ние даваме любов, и колко ние обичаме другите, колко обичаме природата, растенията и животните дори. Всъщност това е най-трудно да приемем, че всичко, което ни заобикаля е огледало на нас самите, нали така? Абсолютно. Хората отиват в по-голям град да живеят, но пак остават сами, остават отново със своите мисли. В крайна сметка ние лягаме и ставаме със себе си, с нашия вътрешен свят, а той гради външния. Привличаме това, което сме самите ние. Затова нека се стараем наистина да бъдем изпълнени с хармония, любов, светлина и сила, за да можем да привличаме и това. Този наш вътрешен свят ли е в основата на повтарящите се сценарии, които имаме в живота? Сменяме една работа с друга, но там са отново онези типажи, които са ни дразнили и в предишната работа, сменяме партньора, но отново виждаме същите негативи, които сме имали и в предишна връзка. Това е т.нар. срутване през травмата. Ако не можем да поставим граници и не можем да устоим, много често се повтаря сценария, както споменахте. Има и моменти, когато външната среда е дразнеща и ни провокира. Тогава нашата себестойност е важно да реагира и да кажем, аз не заслужавам да бъда подложен на това, било то във връзката или в работата и да се осмелим да направим някаква промяна. Много често нашата травма ни кара да виждаме, че другите срещу нас са лоши, че другите ни натоварват, че не са лоялни към нас, не са отзивчиви и т.н. Затова е важно да си дадем сметка къде какви граници имаме. Къде имаме т.нар. поставени твърди граници, къде са пропускливи и къде нямаме никакви граници. И да си дадем сметка кое как се влияе и какво можем да промени. Промяната зависи само от нас, никой не може да я направи вместо нас. Много често Нова година е повод, за да си обещаем, че повече няма да пушим или друга зависимост, която имаме. Посъветвайте ни как да постъпим, така че нещата да се случат? Да се ангажираме и да си създадем навик. А навик се създава с време. Ще дам пример със спортуването. Ако отидем веднъж в зала и не го повторим е безполезно. Много често в японската и китайската култура се казва, че един навик се създава минимум 21 дни. Неслучайно в много духовни учения се споделя как 21 дни ние трябва да правим някаква техника, някаква медитация, за да се създаде навик и да стане част от нас. Този навик, тази мотивация трябва да я повтаряме всеки ден, поне три седмици. Когато създадем навик, започваме да се чувстваме по-добре, нашето тяло започва да ни се отблагодарява. Тогава със сигурност няма да се върнем към вредната храна и лошите навици. И понеже казахте вредна храна, много хора си обещават от следващата година да отслабнат. Какво можем да привлечем като ресурси, за да постигнем тази цел? Тук пак са емоциите. Много често ние си даваме мотивация, започваме да гладуваме, но емоционалният глад е този, който ни влияе и който ни кара в 23.00 часа да вземем нещо сладко, за да може да задоволи някоя друга нужда. И отново да кажем, че от утре пак ще започнем диетата? Да, но важно е да не спрем, да не продължим цяла година да консумираме нещо вредно, за което в крайна сметка сме реагирали през емоционално решение. Храната и емоциите вървят ръка за ръка, и много често, когато не получаваме любов в живота, си я набавяме с храна. Съответно трупаме повече килограми. Когато ни се хапва нещо, което не е здравословно, можем да си дадем малко по-дълго гладуване, за да компенсираме тези калории. По този начин можем да редуцираме чувството за вина, че сме нарушили режима. Така или иначе, със сигурност ще има мечти, ще има планове и цели, които няма да успеем да реализираме, трябва да си го признаем още отсега. Как да реагираме в такива ситуации, ако не се справим с това, което сме си поставили като цел, повод ли е това да се откажем, да изпаднем в още по-дълбока депресия, да консумираме още повече и още по-вредна храна? Не трябва да имаме нямаме очаквания, защото те ни водят към разочарования. Да не идеализираме каквото и да било и да го превръщаме в култ. Прекалената фиксация също е вредна. Важно е да бъдем себе си и да бъдем хората, които сме, без да подражаваме на идоли, норми и ограничения, а просто да приведем нашето ежедневие, нашия живот в най-добрата му форма. И да знаем, че тази най-добра форма може да бъде още по-добра и да бъде надградена. Така можем да се превърнем в личности, които да бъдат пример и подражание на другите. Както се казва, най-важно е да следваме сърцето и душата си, а не да подражаваме. Ако искаме да имаме хубава и нова кола само защото съседът има, когато се сдобием с нея, най-вероятно, ако тя не е повик на нашето сърце, на нашите потребности, това няма да ни направи щастливи, ако правилно разбирам? Да чуваме себе си, а не другите и да търсим отговорите от тях, защото само ние знаем кое ни прави истински щастливи. Когато останем сами със себе си, да си отговорим – какво имам нужда да постигна в този момент? Кой съм аз? Как е да съм там, докъдето съм стигнал? Какво ми пречи да постигна следващата ми мечта? Или какво би ми помогнало и кои са ресурсите. Защото за един щастието е едно, за друг е друго, но нашето само ние знаем кое е. Това са най-трудните отговори, които трябва да дадем, но без тях няма как да постигнем онзи емоционален, духовен физически баланс, за който говорим днес. И да знаем, че балансът наистина е вътре в нас самите. А пък сега са наистина най-хубавите празници. Аз свързвам месец декември с надеждата за ново начало, за това че посяваме нови зрънца, които ще покълнат. От нас зависи в какъв цвят ще се проявят. И когато падаме, да си дадем сметка, че всяка трудност ни прави по-устойчиви, и по-силни, и по-уверени в нас самите. Росица АНГЕЛОВА |
https://www.varna24.bg/novini/Bylgaria/Denis-Nikiforov-psiholog-Zhelaniyata-se-sbudvat-samo-ako-sa-pridruzheni-s-opredeleni-deistviya-2386944
Copyright © Varna24.bg. Всички права запазени.