© Стандарт

Александър завършва морското училище в родната Одеса и през 1974 г. за пръв път вижда българския бряг. Тогава участва в проучванията за дълбачните работи на фериботния комплекс във Варна, като работи на водолазен кораб. Помни пуска му през 1977 г. и дори получава признание за труда си - грамота от Тато.

През 1979 г. е войната в Афганистан и Алекс, както повечето свои връстници, поискал да отиде доброволец. "Вярвах, че е мой дълг, а сега разбирам, че не е било така", разказва той, като припомня годините на буйната си младост. Баща му обаче не го пуска. Тогава му се сърдел, разбрал, че е бил прав, когато двамата му най-добри приятели, с които искал да замине, се върнали от Афганистан запечатани в метални ковчези. Александър остава почти без близки родственици, след като четирима негови братовчеди загиват в Афганистан и Чечня. Единият от тях, обграден от афганистански душмани, насочва по радиостанцията катюшите към себе си, като заедно с него е изпепелена и вражеската част. След такива разкази приятел на баща му урежда да изпратят Александър в Далечния изток, където след преподготовка работи 11 години във Водната милиция, която е аналог на нашата Гранична полиция. Изпращали го на експедиции от Аляска и Берингово море до Япония и Китай. Няколко години работил като офицер по контрола на траулери по северните морета. "Бяха страшни времена. По онези места крадат хайвер с тонове. Много не питат, а направо стрелят с "Калашников", спомня си Алекс.
След като напуска милицията, той взима решението и идва във Варна, където се заселва за постоянно. На въпроса защо в България, отговаря просто "Потенуло на Родину предков" и с библейското "Всичко се връща на мястото си". Със завръщането в земята на предците си се захваща с частен бизнес. Занимава се с маслобойни и мелници и произвежда олио и грухано жито, царевичен грис и брашно. Цехът му във варненското село Константиново обаче остава без суровини и се налага да спре работа и да разпродаде оборудването. После се захваща с това, което умее най-добре. Завършил е школа за бодигардове и работи в електронно наблюдение в охранителния бранш, а после и във високотехнологична компания за фирмена сигурност. Има 5 сертификата по охрана и сигурност. Сега е представител на фирма, която провежда обучения и издава сертификат по ISO 9001 на общините в областта.

Баща му работи над първия луноход
Бащата на Алекс, Владимир Рудой, кривнал от родовата традиция за военна кариера. Той завършил радиотехника в Москва, по-късно специализира космически радиовръзки в академията и през 1957 г. участва в проследяването на първия изкуствен спътник на Земята "Спутник-1". Той е изстрелян на 4 октомври, с което започва космическата надпревара между СССР и САЩ. Воюва в Ангола и Виетнам, след което като доктор на техническите науки и почетен радист на СССР преподава в академията. По-късно участва в разработката на системата за радиовръзка на "Луноход 1". В програмата "Интеркосмос" обучава на изпитателния полигон всички кандидати за звездна слава. Среща се и с българските космонавти Георги Иванов и Александър Александров. Проф. д.т.н. Владимир Рудой има над 50 научни книги.

Написа песен за Филип Киркоров
Аз съм бард, дори да работя като охранител или да се занимавам с бизнес, казва за себе си Александър Рудой в собствения му дом във Варна. Снажният одесчанин би респектирал с габаритите си и най-закоравелите мутри, но има душа на поет. Наследил е любовта към музиката от баща си, който е добър пианист. Поезията му идва отвътре. Написал е много стихове, но е издал само една стихосбирка "Все проходить". Заглавието е от библейска мъдрост на цар Соломон. За някои от стиховете е съчинил и собствени мелодии. Пее ги, когато е в компания, като си приглася с китара. Една от творбите му е наречена на живописната местност край Варна - "Фичоза". "Когато дойдох в този град, веднага се влюбих в това прекрасно кътче. Диви плажове и спокойствие", разказва Саша. Стиховете написал по поръчка на свой приятел за песен на Филип Киркоров. Засега обаче няма отговор от суперзвездата. Алекс пише нощем, когато тишината нахлуе в дома му и сетивата му са спокойни. Затова на шкафчето му има винаги лист и писалка. "Лягам да спя и понякога се събуждам. Всичко ми е в главата. Пиша и повече не правя корекции", разказва бардът. По-късно и музиката ми идва, добавя той. Разговорът ни тече в дома му, пълен със спомени и реликви на фона на Любе, която е една от любимите му групи.

Прадядо му се е бил на Шипка
Саша помни разказите на своите близки за рода си. Прадядо му Георги Иванов още на 20 години е командвал отряд в Руско-турската война. След кръвопролитните битки при Плевен и Шипка царят Освободител Александър II му връчва Георгиевски кръст за храброст. По-късно нашенецът е изпратен на обучение в Александровското военно училище в Москва. Възможно е да са се познавали и с капитан Петко Войвода, тъй като са от един край - Беломорска Тракия. След това Георги следва Михайловската артилерийска академия. Награждаван е със солдатски Георгиевски кръст, което го прави пожизнен дворянин. По-късно, с повишаване в звание полковник, автоматично става потомствен дворянин. Войнската традиция на рода продължава и дядото на Александър - Иван. Той получава пагоните на подпоручик в началото на Първата световна война, а към края й е удостоен с орден "Свети Георгий Победоносец", лично оръжие и чин полковник. ВОСР го заварва като царски офицер, който е разжалван от болшевиките, но спасен от войниците си от разстрел. Продължава службата си в Червената армия и стига до чин полковник с генералска длъжност. В края на 30-те години шпионите на Берия разбират, че Иван е българин, а в миналото и бивш царски офицер. Свалят му пагоните и го заточват в лагера "Колима" в Сибир. С избухването на Втората световна война българинът е пратен в т.нар. наказателни батальони, като пушечно месо на първа линия на фронта. Не се знае къде е загинал, но посмъртно е награден с орден "Червено знаме" и затова съпругата му Тодорка получила за компенсация военна пенсия. Баба Тодорка се омъжва по-късно за украинеца Матвей Рудой, който отглежда бащата на Саша - Владимир. Той пък приема фамилията на пастрока си.

 

Източник: в. "Стандарт"