© България днес

В три поредни материала ще ви разкажа за едно от най-екстремните преживявания в съвременния свят, а поуките и впечатленията оставям на вас, пише Иво Ангелов за "България Днес". Купих си самолетен билет до Киев, резервирах си хотел в украинската столица и тръгнах само с една раница на гърба. На Христовата възраст от 33 години поех към най-мрачната част на света, без да знам дали накрая ще бъда разпнат. В багажа си имах два чифта обувки, защото знаех, че единият от тях никога няма да се върне обратно в България.

За пътуването до Украйна не ви е необходима виза (трябва да имате червения задграничен паспорт), но приключението до Чернобил е необходимо да организирате няколко месеца по-рано. След излизането на екран на филма на HBO за промишлената авария интересът към Припят и околностите му е огромен. В Киев вече има няколко лицензирани агенции, които организират екскурзии, така че имате избор.

Насочих се към най-популярната, с която си комуникирахме през социалните мрежи. Изискват данните от задграничния паспорт и да предплатите капаро. Цената за еднодневен тур до Чернобил и околностите е 98 долара (около 175 лева). За украински граждани цената е наполовина, но няма защо да им се сърдите, това е световна практика. В Петра входът е 100 долара за чужденци и в пъти по-евтин за граждани на Йордания.

Но да се върнем в Украйна... С карта плащате капаро, което обикновено е около една четвърт от цялата сума, а остатъкът се дава на място преди тръгване. Може също така да платите с украински гривни. И на няколко пъти напомнят - забранено е в опасната зона да сте по къси гащи и тениски, както и с отворени обувки.

"Хм, от България сте. Миналата седмица имахме трима души от вашата страна, казват, че има голям интерес към Украйна", казва служител на агенцията, докато обработва документите на мен и приятелката ми Гергана. И добавя, че досега хора от 47 държави от целия свят официално са посетили едно от най-мрачните места на планетата ни.

Точно в 8 ч. сутринта група от 16 души се качваме в модерен микробус - има хора от Австралия, Великобритания, Украйна и шестима индийци. Шофьорът Генадий е мълчалив, но впоследствие става по-приказлив и активен в снимките, защото се оказва, че и той за първи път посещава Чернобил.

След Киев за кратко време се движим по магистрала, а след това се друскаме по междуградски път със солидно количество дупки. Колкото повече приближаваме ядрената централа, толкова повече намалява автомобилният трафик. Докато в един момент изчезва напълно.

За радиацията казват, че не може да се види и няма вкус и мирис. Но я усещаш чрез учестеното биене на сърцето си и онова очакване на непознатото. И докато съм потънал в мисли, микробусът спира - време е за първата проверка.

Гранично-контролно пропускателен пункт "Дитятки" е в началото на 30-километровата обезопасена зона. Въоръжени с автомати войници стриктно следят за реда, а две бариери и обезопасителни съоръжения спират дори мисълта, че можеш да минеш инкогнито.

Тук се срещаме и с Оксана - синеока брюнетка, която е нашият гид в опасното пътешествие. Усмивката й успокоява, а от време на време разсича тягостната обстановка с шеги. На всеки раздава електронен билет и магнитно устройство, което през цялото време стои на гърдите и отчита количеството приета радиация.

Войниците съсредоточено проверяват документите ни. Сверяват лицата ни и снимките в паспортите. И дават зелена светлина - радиоактивното пътуване може да започне.

Вълнението е голямо - индийците са притеснени, британецът не спира да говори, а аз не мога да отлепя поглед от прозореца. А навън няма нищо - пусти пътища, голи поляни, призрачна обстановка...

И точно в този момент пред нас се появява Чернобил. Градът, не централата. По време на аварията в него живеят около 14 000 души, но вече е почти изоставен. Казвам "почти", защото сега там има около 500 души, които работят и живеят.

"Всеки от тях може да остане тук 15 поредни дни и след това за половин месец трябва да отпътува към по-далечно място, където няма радиация. След това отново може да се върне, като трябва да спазва тази цикличност", разяснява Оксана, докато се движим из Чернобил. Единствените признаци на живот идват от бездомните кучета. Ако сте гледали сериала на HBO, те бяха обект на ликвидация след аварията - групи с оръжия ги убиваха, но мнозина животинки се спасяват и поколенията им продължават да живеят по тези опасни места. В никакъв случай никога нищо не пипайте!

Тези думи стават като татуировка на ушите ти. Постоянно ги чуваш и се превръщат в мантра. Всяко живо същество и всеки предмет носи радиация. И досегът с него може да е фатален. Предупреждават ни, че не трябва да ядем шипките и гъбите, които растат навсякъде. "Кога пък ще ми дойде наум да ям гъби в Чернобил?!", си казвам сам на себе си. И дори не чувам шегите, че гъбите изглеждат сякаш всеки момент ще тръгнат на четири крака.

Заради липсата на активен живот природата си е взела своето! Дървета и храсти настъпват към пътища и тротоари и постепенно ги скриват от човешкото око. От време на време се мярка някой случаен човек, който дори не ни поглежда.

Посещаваме местната църква, в която... няма радиация. Точно така, по необяснима причина светата обител и дворът й са били пощадени от тихия убиец и местните духовници дори си отглеждат грозде. По техни думи напълно безопасно за консумация. И като заговорихме за похапване, в Чернобил си имат хранителен магазин. Със салами, млечни продукти, както и одеколон и дрехи. На входа са щайгите с краставици и домати. Тук местните си пазаруват и не се плашат от радиация.

Поглеждам уреда на гърдите си. Още е на стойност 0. Дотук добре! Чернобил ме впечатлява със своята призрачност, но ни най-малка представа си нямам какво ми предстои.

Пищенето на дозиметрите може да те побърка. Дразнещият звук бързо се засилва, когато се доближим до т.нар. hot spots (горещи точки) - там радиацията е в пъти по-голяма и дори не бива да бъдат доближавани.

Отпътуваме от град Чернобил и навлизаме в още по-опасната 10-километрова зона, която военните са отцепили и отново има граничен пункт, в който проверяват документите ни. Тук започват една след друга да се разкриват тайните на социализма, чиито зловещи знаци днес са изоставени сгради, разпилени по земята детски играчки и буйна растителност.

Но преди да стигнем злощастния IV реактор, имаме още две спирки.

Първо се насочваме към радиолокационна станция "Дъга". Съоръжението с приблизителна височина 150 метра и дължина 800 метра е част от противоракетната отбрана на СССР със задача да засича изстрелване на вражески балистични ракети в първите 2-3 минути след изстрелването. Около нея е изградено селище, в което са живеели висшите военни и техните семейства. Жените и децата са били в отделно градче, като не са имали право да доближават радара, който заради характерния звук, който излъчва при работа, получава прозвището "Руски кълвач".

Тясно пътче от наредени плочи води към военната база, за която преди 1989 г. се е казвало, че е... детски лагер. Мъртви дървета са изпопадали, други зловещо скърцат и са готови всеки момент да рухнат. Някои от тях са препречили пътя и се налага микробусът ни да ги заобикаля през тревата. Дозиметрите направо полудяват! 

Тръпки те полазват, когато се разхождаш между изоставените блокове. На своя отговорност влизам в полуразрушено училище. "Радиация вътре няма, но може да падне", казва ми водачката Оксана и ми се усмихва. Малки горски пътеки криволичат между детски градини, площадки за игра... Усмихнати дечица ме гледат от рисунка върху стена, докато ръждясало самолетче ми се изпречва на пътя и се налага да го прескоча. Влизам и в сграда, където са се обучавали шофьори. Стъкла се трошат на още по-ситно под обувките ми, а ръждясали знаци висят по грозните стени.

И най-накрая я достигаме! "Дъга"! Величествена и огромна е. Навсякъде около нея е разсипан пясък. Украинската ни гидка отново залага на чувството за хумор: "Не е направен плаж, пясъкът ограничава радиацията". Оставаме само няколко минути и с бърза крачка се отправяме към изхода на тайния военен обект.

Ако някой ден се осмелите да посетите Чернобил, се пригответе за бързо ходене. Никъде няма да се застоите дълго. Според опасността на мястото престоявате от 2 до 10 минути.

Точно преди да достигнем избухналия реактор, правим лека отбивка. Село Копачи е почти напълно заровено, а единственият признак, че тук някога е имало живот, е детската градина. В този момент очите ми трудно понасят гледката. Колкото и да си непукист, инстинктивно извръщаш поглед. Буца засяда в гърлото ми, когато виждам изоставените играчки и отворените тетрадки, в които детска ръчичка е изписвала букви. А в един изненадващ момент дете и тетрадка са били откъснати един от друг заради изненадващата евакуация. И никога повече не се събират заедно. Шкафовете са обърнати, мизерия е завладяла това място, в което преди 33 години е кипял живот.

На входа на детската градина нагледно ни демонстрират колко опасно е това място. Когато дозиметрите се доближават до земята, отчитат 40 микросиверта на час. За справка, през обикновен ден в София стойността е 0,12. Разликата е 333 пъти. 

След няколко завоя по пустия главен път пред групата ни се появява IV реактор. Той е опакован в новия си модерен саркофаг, който е планиран да издържи в следващите 100 години. Под него е старият бетонен ковчег, за който се счита, че вече не е надежден. Изненадващо тук животът процъфтява. По тротоарите вървят хора, работник подкастря храсти, а автобуси ни срещат по кръстовищата.

На не повече от 50 метра от саркофага е изграден мемориалният паметник, при който оставаме точно две минути. Чудиш се какво правиш тук, не е ли опасно... И в следващия момент виждаш работници с широки усмивки, които спокойно обикалят, крачката им не е припряна и се насочват към работните си места. Някъде в далечината се виждат недовършените пети и шести реактор. Край тях като нарисувани с молив в небето зловещо стърчат кранове. На 25 април 1986 г. кранистите за последно работят с тях и никога повече не се връщат. Те са зарязани в нищото и заради огромните стойности на радиация в металните конструкции не е планирано да бъдат местени.

Става време за обяд. Насочваме се към столовата на Чернобил. Тук е и първият скенер, през който преминаваме, за да проверим дали сме приели опасно количество радиация. Устройството изследва цялото ни тяло, но акцентира най-вече върху ръцете, краката и косата. След няколкосекундно затишие светва зелената лампа и мога да продължа. Храната е простовата, но вкусна (виж менюто в карето). Първо, второ и трето струват 10 долара, които се плащат при записването в Киев. Гледам лицата на хората - никой не изглежда притеснен, хапват си спокойно и се смеят на глас.

И аз се усмихвам, защото знам, че предстои най-интересната част от приключението - призрачният Припят.

В следващия брой четете последната част от пътуването ми до Чернобил - защо увеселителният парк и стадионът в Припят никога не посрещат хора и какви стойности достига радиацията в най-пострадалия след аварията град.

Менюто в столовата

Салата от свежи домати и краставици

Салата от червена ряпа с грах

Селска супа със сметана

Гулаш от говеждо месо

Ечемичена каша

Компот от грозде

Ряженка (напитка от ферментирало мляко, по-кисела от айрана, много популярна в Русия, Украйна, Беларус и Полша)

Украински кифлички

Пшеничен хляб

Житен хляб

Чай със захар

Свежа слива (т.е. не сушена)