103-годишна българска учителка: Учила съм половината град – децата, майките им, че и бабите им

103-годишната Райна Николова Жекова е родена на 8 септември 1919 г. в Ловеч. Съпругът ѝ Иван Жеков е починал преди повече от десет години. Семейството има двама сина, единият сега е лекар в Самоков, а другият не е сред живите. Имат четирима внуци и трима правнуци. Някои от тях са пръснати по света, една от правнучките живее в Брюксел, а един от внуците е морски капитан. Самата Райна е кръстена на прабаба си, разказва bTV.

През 1955 г. Райна Жекова започва като учител по български език и литература, а по-късно и като директор в ловешкото училище "Васил Левски“, където работи до своята 55-годишнина.

"Старостта не е хубаво нещо, но спомените поддържат духа ми. Няма по-хубава професия от учителската. Учила съм половината град – децата, майките им, че и бабите им. Имам 35 години стаж из ловешките села и дори в Македония. Сградата в Ловеч, преди да стана директор, беше спалня на момчетата от Езиковата гимназия, ние я направихме училище. Учителската професия поддържа духа на човека високо и го държи млад винаги“, разказа 103-годишната жена.

За своя 100-годишен юбилей през 2019 година Райна беше удостоена с почетен медал на Община Ловеч. Отличието е по повод дългогодишната ѝ педагогическа дейност в издигането на престижа на Ловеч в областта на образованието.

Жизнена, с буден ум и ясни спомени възрастната дама редовно взима книги от библиотеката, за което преди време беше наградена като читател на 2019 година от Регионалната библиотека "Проф. Беньо Цонев“. Тогава кметът на града Корнелия Маринова ѝ подари луксозно издание на романа "Време разделно“, а тази година я зарадва с няколко издания, сред които книга за Ловеч с пощенски картички, за да може бившата учителка да се върне в младостта си.

И днес Райна не спира да общува с литературата и да решава кръстословици. Активността ѝ включва още плетене, телефонни разговори с внуци и правнуци, както и чести срещи с приятели.

За своята любов към книгите жената разказва: "Чета от много малка, първата ми книга беше "Златното ключе“ от Ангел Каралийчев. После в ловешката библиотека попаднах на бат Иван, така му казваха всички, фамилията не помня. Той беше елегантен мъж, винаги с костюм. Поисках му да прочета "Мадоната на спалните вагони“ (любовен роман от Морис Декобра, издаван през 30-те години на 20-ти век.), но той ми каза, че за тази книга съм още малка. Започна да ми препоръчва заглавия от Емил Зола, от Джон Голсуърти, от американската литература. И когато стигнах до "Мадоната“, тя вече не ми направи голямо впечатление след онова, което вече бях чела.“