19-годишният Александър Читаклиев загинал за България, без да я е виждал

Може ли да загинеш за България, без да си я виждал? Това е сторил Александър Василев Читаклиев, когато е бил само на 19 години, разказва Росен Петров в своя блог в социалните мрежи.

Каква е неговата история? Той е роден през 1849 година в Плоещ, в семейството на богатия търговец и преселник във Влашко от Сливен – Васил Александров. Младият Александър завършва българското училище в Браила и за кратко учителства. Още през 1867 година, на 18 години, става деен и пламенен деец на Тайния централен български комитет. Благодарение на възможностите на баща си и родолюбивите си чувства, дарява средства за издаването на прочутата литография на Х. Дембицки "Боят при Върбовка", която представя едно от сраженията на четата на Филип Тотю.

Според изследователи дарява и сто златни жълтици за въоръжаването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Самият той се записва в този знаменит отряд и вероятно за пръв път вижда родната българска земя точно като четник. В прощалното си писмо до своя баща, който бил много уважавана личност, той пише:

"Любезни и прелюбезни татко! Днес аз отивам в наша земя прадедна, гдето мои прадеди са обитавали. Там ще, мили мой татко, да живея свободно.

Радостно ви оставям, мили мой тате, и да простите за добър път целувам ви ръка с Бога оставям. Също милите ми братчета целувам сладичко и да им напомниш за мен дано постъпят и те по моя примерен път. Сбогом, любезни мои родители. Сбогом, сбогом, сбогом, мой тате и любезни братчета, ваш син Александър Василев.

Границата на България, Юли 6, 1868 година."

На другия ден, 7 юли, той ще загине. Още в първото сражение на четата проявява голяма дързост и храброст, описана в спомените на известния революционер Христо Македонски, но ще е от първите загинали. Освен че е убит, е и обезглавен. На 19 години. Могъл е да има спокоен и охолен живот. Да продължи да учителства или да бъде уважаван търговец като баща си. Всичко е било пред него.

От старата му снимка ни гледа едно слабичко, сякаш смутено момче в униформа, но големият смут не е в неговите очи, а в нашите днешни души. А дали е сетил любов? А защо не си е поживял? А защо е загинал за земята ни, невиждана от него? И кой е истински син на тази земя – той или ние? Затова нека поне помним.