Бивш депутат от ДБ: Прав е Денков, чувствам се тероризирана

Прав е Денков. Аз наистина се чувствам тероризирана. Това написа в социалната мрежа Facebook народният представител Кремена Кунева в 48-ото Народно събрание, избрана от листата на “Демократична България" в 24-и МИР София във връзка с националните протести на зърнопроизводителите.

В поста си Кунева споделя, че преди година е разговаряла със земеделец по темата и той й заявил, че "ако не плащаш на "който трябва" и това няма да имаш".

"За сметка на това, една шепа хора имат яхти, самолети, частни имения и острови. Някои от тях никога не са държали лопата, а под ноктите им не е кървяло от работа на полето", споделя още бившият депутат. 

Ето какво гласи целият пост във Facebook на Кремена Кунева по темата със зърнопроизводителите без редакторска намеса:   

"Ами прав е Денков.

Аз наистина се чувствам тероризирана.

Помня хората от моя роден край, малко градче в Южна България с прекрасна плодородна земя, как в детството ми почти нямаше семейство, което да не се изхранва със земеделие. С труда си издържаха целите си семейства, пращаха децата си да учат спокойно, живееха достойно.

После лека полека всичко приключи.

Малцина окрупниха всичко. Хората не можаха да се справят с неравенството по отношение на добива и цената. Станаха бедни, не можеха повече да пращат децата си да учат. Лека полека бедността се превърна в тежко бреме, мъка, а липсата на възможности за обучение на децата ги оставяше на произвола на социума, който деградираше с пълна сила.

От градче, в което хората трудолюбиви и дейни, живееха в мир и сравнително благоденствие, имаха своя културен и социален живот, се превърна лека полека в място, която ставаше все по изпразнено от живец. Започнаха кражби, трафиканстване поради близост с границите на Турция и Гърция, изоставяне на малки деца на баби и дядовци и заминаване на гурбет някъде, където земята е същата като тяхната, но някой друг има друга визия за нейното благо.

Останаха малцина, които до преди няколко години все още се бориха да запазят уменията и традициите в земеделието и да произвеждат. Работиха честно и много. Но в един момент и те се отказаха.

Последния човек, с който разговарях по темата преди година, да кажем среден или по-скоро малък земеделец, ми сподели, че вече едва издържа. Че ако не плащаш на "който трябва" и това няма да имаш.

В градчето ми вече отдавна няма кино, театър идва 1-2 пъти годишно, младите хора нямат място, на което да се забавляват, а началните училища все по-трудно запазват своите учители, които не могат да съберат нужния брой деца, за да формират една паралелка.

За сметка на това, една шепа хора имат яхти, самолети, частни имения и острови. Някои от тях никога не са държали лопата, а под ноктите им не е кървяло от работа на полето.

Не знам... не знам...

Пак казвам. Чувствам се тероризирана. Наистина."