Българин на касата в магазина: Традицията изисква да усещаш дъха на човека зад теб, защото иначе явно не уважаваш скоростта на обслужването

Личното пространство е като невидима крепостна стена – някои култури я изграждат солидно и непристъпно, докато други оставят портите широко отворени. Българите, разбира се, сме нещо средно – стената я има, но понякога допускаме нашественици на територията си, без дори да се усетим.

Българинът обича близостта… но и не съвсем. В градския транспорт, например, законът гласи: ако има свободно място – сядаш, ако няма – сливането с околните е неизбежно, особено в пиковите часове. Разстоянието между хората се стопява до нула, а понякога и до минус. Опашките пред касите в магазина също са показателен пример – традицията изисква да усещаш дъха на човека зад теб, защото иначе явно не уважаваш скоростта на обслужването.

Но в същото време, когато стане дума за неочаквани прегръдки от непознати или твърде разговорливи съседи в асансьора, изведнъж ставаме сдържани като англичани на чаено парти. За българина личното пространство е нещо динамично – то се свива и разширява според обстоятелствата и настроението.

Как стоят нещата по света?

САЩ – Американците обичат разстоянията. Там е прието да оставяш поне метър дистанция при разговор. Прекомерното доближаване се възприема като нахлуване в личната територия, а случаен допир може да доведе до учудени погледи и стъпка назад. Ако един българин се опита да говори с американец на типично нашата дистанция, реакцията ще е като на човек, който току-що е попаднал в социален капан.

Япония – Тук пространството е свещено. Физическият контакт извън най-близкия семеен кръг е крайно неприемлив. Затова японците заменят ръкостисканията с леки поклони, което елиминира всякакви притеснения за близост. Ако българин пристигне в Япония и реши дружески да тупа някого по рамото, ще получи културен шок… но от другата страна.

Скандинавските страни – Личното пространство тук е като защитен парк – никой не влиза, освен ако няма изрично разрешение. В автобусите шведите и норвежците винаги сядат така, че между тях да има поне едно свободно място. Българин, който влезе в скандинавски автобус и седне до непознат, би предизвикал лек пристъп на паника.

Италия и Испания – Тук личното пространство е по-скоро абстрактно понятие. Прегръдките, потупванията и близките разговори са норма. За средностатистическия българин това може да бъде освежаващо, но и леко натоварващо, особено ако не е свикнал с толкова топъл подход.

Българинът балансира между източната сдържаност и южняшката топлота. В някои ситуации допуска хората твърде близо, в други – изгражда невидими бариери. Личното ни пространство е нещо като дрескод – не е фиксирано, а зависи от обстоятелствата. Във всяка култура има свои писани и неписани правила, но едно е сигурно – ако искаш да разбереш докъде се простира българската зона на комфорт, просто наблюдавай поведението му на опашка, в градския транспорт или когато някой му навлезе в територията без покана.