Днес се навършват 40 години от най-паметната българска експедиция

Годината е 1982. Държавният съвет издава указ за одобряване на българската експедиция до връх Еверест - “Врата на небесата", властелинът на Хималаите с чудовищните си 8848 метра. 1984 г. Христо Проданов, Методи Савов, Иван Вълчев, Николай Петков и Кирил Досков стават първите българи, покорили царя на върховете.

Мисията им минава през най-трудния участък - Западния гребен още наречен "Сивата кула“.  Това е една от пирамидите на Еверест, изискваща скално катерене и оценена като пета категория трудност поради постоянните ежегодни ветрове и надморска височина над 8700 м.

Подготовката на алпинистите започва през 1983 година, като първо ги изпращат на лагери по българските планини, от там в Кавказ и Памир. Изследвания им се провеждат в Космическия институт в Москва под ръководството на генерал Олег Газенко-съветски и руски физиолог академик. Одобрената група се състои от 24 души с ръководител Аврам Аврамов. От тях 19 са алпинисти и 5-ма помощен персонал.

Николай Петков - един от българските алпинисти стигнали до шапката на Хималаите споделя, че експедицията е била една от най-мащабните и трудните за изпълнение, които не могат да се срещнат в днешно време, пише Дарик.

"Ице, ти си голям българин. Не заспивай!". Това са последните думи, които Георги Имов отправя  към Христо Проданов - първият българин, покорил най-високия връх на планетата на 20 април 1984 г. Той успява да стигне сам до върха без кислороден апарат и с рекордния маршрут от 33 дни от базовия лагер. След него на 8 май стъпват Иван Вълчев и Методи Савов и на 9 май - Николай Петков и Кирил Досков.

Не питай за цената на мечтата -

бори се, литвай, падай и умирай!

Носи я винаги напред - в ръката,

възкръсвай, ставай, искай и намирай!

Не я затваряй в себе си, в душата...

Изправен дишай, никога не спирай,

мечтай за радостта, за красотата.

С възторг и трепет, с вяра в чудесата -

тя ражда и мира и светлината,

с кръвта заплаща любовта и свободата.

Не питай за цената на мечтата.

Людмил Янков пише това стихотворение в памет на приятеля си Христо Проданов, който никога няма да се върне от мисията.