Днешната дата е една от най-черните в българската история
На 17 юли, през далечната 1393 г., след дълга обсада от войските на османския султан Баязид I, пада столицата на Втората българска държава Търново.
Баязид І по кръвна линия е полубългарин. Майка му е Кера Тамара, дъщерята на българския цар Иван Александър и сестра на цар Иван Шишман. През 1378 г. преди падането под турско робство по настояване на султан Мурад І - бащата на Баязид І, тя е била насила пратена в харема му. Подвигът й се смята за една от най-големите саможертви в българската история.
След смъртта на султан Мурад І синът му Баязид І (1389–1402) веднага убива брат си и напуска полесражението на Косово поле. Той се отправя към Одрин, за да си осигури безпроблемно владетелския трон. Пътят от Косово до Одрин преминава с такава скорост, че получава прозвището “Светкавицата". Новият султан решава, че разполага с достатъчно потенциал, за да завладее целия Балкански полуостров, и поема курс на твърда агресивна политика.
След подчиняването на Сърбия Баязид Светкавицата се насочва срещу Търновското царство. Според някои хипотези цар Иван Шишман отхвърля османския сюзеренитет за сметка на унгарския и това става причина за турското нашествие.
От изворите - Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак и Похвално слово за св. Филотея от митрополит Йоасаф Бдински, научаваме, че жестоките закани на безбожника - турчин не сломяват упоритата отбрана на търновци, продължила близо три месеца. Въпреки това на 17 юли турците проникват зад крепостните стени на Царевец. И до днес остава спорна причината, довела до падането на Търново в ръцете на "варварския княз". В някои местни предания се казва, че градът е предаден от евреина Лазар. Това не звучи невероятно, като се има предвид разнородният характер на столичното население - българи, франки, евреи, арменци, гърци.
Съществуват разногласия относно това кой е ръководил отбраната на Търново. Сведенията на Григорий Цамблак създават впечатлението, че тя се е ръководела от патриарх Евтимий. Текстовете от "Канон молебен за царя" от Ефрем и народните предения обаче дават основание да се счита, че в началото отбраната е водена от цар Иван Шишман и синът му Александър, които едва при падането на Търново успели да избягат в Никопол. Сведенията в изворите дават основание обаче да се обоснове и алтернативна версия, че Иван Шишман е бил в Никопол през месец март, където са се водели преговори със султана и с влашкия воевода Мирчо, а след нападението на Търново неуспешно се е опитал да извърши пробив. Една преписка върху ръкопис от ХІІІ век на Радослав Вельов от Клисура, чиято достоверност се оспорва поради видимо по-късния стил на писане съобщава, че Баязид е нападнал Иван Шишман край Търново и царят е бил разбит. Относно сведението има дискусия (ако бележката е автентична) дали става дума за самото превземане на Търново или е имало първо сражение извън града.
Дискусионен е въпросът и кой е ръководил османската армия. Според Григорий Цамблак обсадата е ръководена от султан Баязид І. В Троицкия летопис се споменава, че военната кампания е ръководена от сина на султан Мурад - емир Челеби - и това е станало причина да съществуват и мнения, че ръководител на обсадата е бил престолонаследника, тъй като емир е титла, носена от султанските синове. В някои документи от ХІV - ХVвек обаче самият Баязид е бил наричан Челеби и по времето, когато вече е бил султан.
На 17 юли, през далечната 1393 г., след дълга обсада от войските на османския султан Баязид I, пада столицата на Втората българска държава Търново.
Баязид І по кръвна линия е полубългарин. Майка му е Кера Тамара, дъщерята на българския цар Иван Александър и сестра на цар Иван Шишман. През 1378 г. преди падането под турско робство по настояване на султан Мурад І - бащата на Баязид І, тя е била насила пратена в харема му. Подвигът й се смята за една от най-големите саможертви в българската история.
След смъртта на султан Мурад І синът му Баязид І (1389–1402) веднага убива брат си и напуска полесражението на Косово поле. Той се отправя към Одрин, за да си осигури безпроблемно владетелския трон. Пътят от Косово до Одрин преминава с такава скорост, че получава прозвището “Светкавицата". Новият султан решава, че разполага с достатъчно потенциал, за да завладее целия Балкански полуостров, и поема курс на твърда агресивна политика.
След подчиняването на Сърбия Баязид Светкавицата се насочва срещу Търновското царство. Според някои хипотези цар Иван Шишман отхвърля османския сюзеренитет за сметка на унгарския и това става причина за турското нашествие.
От изворите - Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак и Похвално слово за св. Филотея от митрополит Йоасаф Бдински, научаваме, че жестоките закани на безбожника - турчин не сломяват упоритата отбрана на търновци, продължила близо три месеца. Въпреки това на 17 юли турците проникват зад крепостните стени на Царевец. И до днес остава спорна причината, довела до падането на Търново в ръцете на "варварския княз". В някои местни предания се казва, че градът е предаден от евреина Лазар. Това не звучи невероятно, като се има предвид разнородният характер на столичното население - българи, франки, евреи, арменци, гърци.
Съществуват разногласия относно това кой е ръководил отбраната на Търново. Сведенията на Григорий Цамблак създават впечатлението, че тя се е ръководела от патриарх Евтимий. Текстовете от "Канон молебен за царя" от Ефрем и народните предения обаче дават основание да се счита, че в началото отбраната е водена от цар Иван Шишман и синът му Александър, които едва при падането на Търново успели да избягат в Никопол. Сведенията в изворите дават основание обаче да се обоснове и алтернативна версия, че Иван Шишман е бил в Никопол през месец март, където са се водели преговори със султана и с влашкия воевода Мирчо, а след нападението на Търново неуспешно се е опитал да извърши пробив. Една преписка върху ръкопис от ХІІІ век на Радослав Вельов от Клисура, чиято достоверност се оспорва поради видимо по-късния стил на писане съобщава, че Баязид е нападнал Иван Шишман край Търново и царят е бил разбит. Относно сведението има дискусия (ако бележката е автентична) дали става дума за самото превземане на Търново или е имало първо сражение извън града.
Дискусионен е въпросът и кой е ръководил османската армия. Според Григорий Цамблак обсадата е ръководена от султан Баязид І. В Троицкия летопис се споменава, че военната кампания е ръководена от сина на султан Мурад - емир Челеби - и това е станало причина да съществуват и мнения, че ръководител на обсадата е бил престолонаследника, тъй като емир е титла, носена от султанските синове. В някои документи от ХІV - ХVвек обаче самият Баязид е бил наричан Челеби и по времето, когато вече е бил султан.
По-сложен е въпросът обаче как е станало самото превземане на Търново. Както вече стана дума градът не се е състоял от една единствена крепост, а от няколко укрепени квартала. При това положение дори да бъде превзета някаква част от града, то останалите квартали е можело да продължат да се отбраняват самостоятелно. Репресиите спрямо населението на Търново описани от Цамблак и Йоасаф Бдински, а също в руските летописи показват, че Търново е имал участта на превзет със сила град. Храмовете намиращи се на Царевец, Трапезица и около нея били или превърнати в джамии или разрушени. Единствено храма "Свети Петър и Павел" се е запазил през цялото турско робство като действащ и там се е преместил и патриарх Евтимий. Това показва, че тази част от града вероятно е капитулирала и затова е имала по-благоприятна съдба.
През 1395 г. Баязид оглавява нов поход на северозапад, преминава през Белград и Темешвар и влиза във Влашко, където се сблъсква с местния владетел Мирчо Стари в битката при Ровине. В боя загиват османските васали Константин Драгаш и Крали Марко, но османците надделяват. Успехът им обаче не е траен и малко по-късно с унгарска помощ Мирчо Стари си връща властта. На връщане от този поход Баязид превзема Никопол и екзекутира последния търновски цар Иван Шишман.