Георги Лозанов – преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет и бивш председател на СЕМ, в интервю за сутрешния блок "Добро утро, България" на Радио "Фокус"
Предстои интересен разговор в радиоефира ни. Ще се фокусираме в следващите минути върху една книга, която беше вече представена в София през юни месец, а именно книгата, която се превърна в истински бестселър – "Хората на Путин“. Тя предстои да бъде представена и в град Пловдив на 9 септември. В книгата една разследваща журналистка, бивш кореспондент в Москва, документира смайващото заграбване на властта и превземането на правосъдната система от страна на Владимир Путин и неговите колеги и приближени. Г-н Лозанов, защо книгата "Хората на Путин“ се превръща в едно от най-търсените заглавия за годината?По две причини. Първо, заради стойността на самата книга и второ – заради общия геополитически контекст, в който в момента е светът, и към който книгата дава много интересни гледни точки и отговори. Защото всъщност книгата вие правилно казахте, че се занимава с влизането и окупирането на Путин във властта, как това става, чрез какви механизми и т.н. Но Путин е само едно персонално лице на връщането във властта на КГБ, на която организация Путин е възпитаник преди падането на Берлинската стена. И фактически се оказва, че КГБ е превзела властта в местна Русия с цел да реставрира Съветския режим или постсъветски, в една точка особено – във войната и враждата със Запада, да превърне Запада отново в свой враг и да започне борбата с него, част от която, даже вече можем да кажем горещата фаза от която вече е войната в Украйна.
Така че това е един цялостен процес, който е започнал отдавна, и така изведнъж войната в Украйна става елемент от една много по-голяма геополитическа стратегия. И книгата хвърля светлина върху това. И затова тя сега в този момент се чете с особено напрежение, тревожност и интерес, разбира се, този процес не е гладък. В началото Путин още има амбицията да превърне Русия в една втора Америка, така да се каже, да я приобщи към свободния свят и по този начин да заявява нейната геополитическа значимост. Постепенно обаче, именно в резултат на мисленето и на амбициите на "Държавна сигурност“ започва да влиза в битка със Запада, в дълъг период подмолна, чрез т.нар. хибридна война, която както знаем, е износ на корупция и на пропаганда, а пък за съжаление, от февруари и в откровено желание за сблъсък със Запада чрез започването на войната в Украйна.
Книгата е атакувана в съда от няколко бележити милиардери. Защо според вас това се случва?
Една много интересна журналистическа методика има в тази книга. Практически Путин, което е характерно за диктаторите, постепенно, но по някакъв неизбежен начин, повече или по-малко влиза в конфликт с най-близкото си обкръжение. И Катрин Белтън – авторката на книгата, пък от своя страна започва разговори именно с хората на Путин, с хората от неговото обкръжение в момента, но иначе те вече не са му така приближени и имат желание.
Да разкажат?Да, да направят повече или по-малко разкрития. Tези разкрития като в пъзел се подреждат едно до друго и чертаят общата картина. Всеки е готов да каже нещо, но когато се види общата картина, много от тези хора се стряскат, много от тези хора се стряскат и те започват, разбира се, да търсят начин да кажат, че това не е така, че те нямат участие в построяването на тази плашеща картина с връщането на КГБ на власт в Русия. И по тоя начин се опитват чрез съда и по други начини включително, така да се каже, да опитат да демонстрират закъсняла лоялност към Путин.
Къде се намират хората на Путин според разследванията на Катрин Белтън? Освен че, казахме, това са негови приближени, хора, които вече обаче са се оттеглили от него. Къде могат да се срещнат? Генерално е трудно да кажем, но обща тенденция е, че те са на Запад, и това е и целият парадокс. Битката със Запада, със Западния свят става така да се каже отвътре, когато от Русия непрестанно има износ са капитали там, чрез които евентуално се корумпират институции и хора, и износ и всъщност износ на самия елит, който предпочита, естествено, да живее в Западния свят, а не в Русия.
Така че даже руснаците започват да наричат Лондон "Лондонград“, т.е. нещо вече твърде руско. И особено книгата говори за това как именно в Лондон режимът на Путин е проникнал дълбоко в институциите, в съдебните институции, влияе върху развитието на процесите, на съдебните процеси и въобще чрез инвестиционни програми и т.н. го превзема Запада отвътре. И това е тази стара битка, която на времето Съветският съюз и приближените му тогава държава, сред които бяхме и ние, водеше със Западния свят – т.нар. Студена война.
И ние имахме голямата надежда, че 1989 г., когато падна Берлинската стена, слага по мирен начин край на тази Студена война и че тя няма да се превърне в гореща, и че вторият голям тоталитаризъм след фашизма, а именно комунизмът в Европа, ще си отиде по един начин хуманен, без кръв. Оказа се, че КГБ въобще не е имала такива намерения. Само е изчаквала известно време, била се е снишила, както казваше Тодор Живков на времето, за да може отново да дойде нейното време. И то идва именно когато тя интегрира Путин във властта и го поставя на тази ключова роля. Защото всъщност книгата в голямата си част показва как Путин успява включително и заради подкрепата на Елцин да влезе в Кремъл и чрез него да влезе и КГБ.
Г-н Лозанов, как разчитате присъствието на посланика на Русия в България на празника на Съединението в Пловдив, как разчитате присъствието на Елеонора Митрофанова, и то до президента Румен Радев? Тя се намираше там, зад него. Да, така е. Вижте, вие добре свързвате някак си тази тема с темата за книгата, защото една от много ясните цели на тази експанзия на Русия е България. Само че за щастие, докато в Украйна войната е кървава, в България се води хибридна война. Има мощна пропаганда и гласове, с които тя звучи – пропутинова пропаганда, не проруска и не е въпрос на русофилия. Много пъти трябва да казвам това, защото някак си все се забравя. Има приемане на режима на Путин или желание да се оказва съпротива срещу него от една прозападна гледна точка. Това е конфликтът, оста на конфликта. Оста на конфликта не е русофилия и русофобия. Но това е в скоби. И в тази рамка се разглеждат и действията на посланик Митрофанова, която много активно се намеси през последно време в българската политика, дава много категорични знаци, а често пъти и в прав текст заявява руските интереси спрямо България. И понеже е интересно нейното присъствие на празника на Съединението не само само по себе си, а в съпоставка с това, че тя не пожела да отиде на празника на 3 март, демонстративно.
Точно така. Но се появи на празника на Съединението.
Да.
И нека кажем на нашите слушатели, че тя не е отзована от България като посланик.Не е отзована, разбира се.
И тази поява, както е в дипломатическия език – всеки жест, всяко действие трябва да бъде разчитано. То носи своите смисли, като не е задължително така да се каже те да бъдат пряко изречени, така че тя отдавна, знаем, прави това, а пък могат да бъдат тълкувани. И тълкуванията са две възможни според мен. Едното е и това, което вие казахте – че след смяната на властта под егидата на президента Радев ние може би вече не изглеждаме неприятелска държава в очите на Кремъл и тя по този начин иска да демонстрира това. Като това така звучи като че ли нещо позитивно може да се намери в това, но в този случай значи само едно – че са се върнали и че имат от Кремъл надежда, че ще се върнат определени зависимости. Защото нека не се заблуждаваме, още от Руско-турската война, та до ден днешен Русия е имала своите интереси, собствени интереси по отношение на България, а съвсем не желание да брани нашите интереси.
Какви зависимости могат да се върнат, г-н Лозанов, за какво говорите?Ами най-първите са газовите, така да кажа. Вие знаете, че руснаците превърнаха газа в оръжие, подобно на тези, които използват в Украйна. Защото целта и на войната в Украйна и въобще по отношение на Запада, на битката на Кремъл е максимално да може да се появят правителства с пропутинова ориентация. Това е целта. Това да се сложи в Украйна, а в България може да дойде такова и без руснаците да водят, както в Украйна, война. Така да се каже, да спечелят войната без да я водят и да се появи в България правителство с пропутинова ориентация. В този смисъл, наближаващите избори ще бъдат много важен тест за степента, в която руската пропаганда е проникнала в България и е повлияла на вота. И в това отношение интересно е второто възможно тълкувание за присъствието на посланик Митрофанова на празника на Съединението.
Да, какво е то?Известно е, че Русия на времето по никакъв начин не е доволна от Съединението, защото това слага край на надеждата за фактическо доминиране, нейно доминиране, включително руският цар да се превърне в княз на България в този период. Тя съвсем не се отказва тогава от това след войната да може да владее, така да се каже, България, тя да бъде подчинена на нейните интереси, на нейното доминиране. И даже когато се обявява Съединението, тогава в Княжество България цялата армия е под руско командване, в армията се говори на руски и т.н., и тогава Русия казва, че дава такъв знак, че няма да пречи, ако някой не е доволен и се чувства засегнат от Съединението. Това е пряко подтикване на Турция тогава да се опита да попречи на Съединението на България и да отстоява собствените си интереси – същата тая Турция, с която Русия доскоро води война, която ние приемаме, че е била в полза на българските национални интереси. И сега, когато Митрофанова се появява именно на Съединението, това е едно напомняне или може да се чете – хайде така да кажем, като едно напомняне, че руснаците имат своите претенции към България и желание да бъде доминирана, и че те няма да се съгласят България да води независима политика, както е ставало по време на Съединението, когато те са реагирали по този начин на тази най-важна и празнична дата, една от най-важните и празнични дати в нашата история, която дата не е по посока на подчинението на руските интереси, а обратното.
Г-н Лозанов, споменахте и изборите, които ни предстоят наесен. Скоро в нашия радиоефир пред колегата Цоня Събчева вие коментирахте слоганите, призивите на партиите, които виждаме, които имаме на хоризонта. Но седем дни след старта на предизборната кампания – днес се навършва точно една седмица, какво наблюдавате вие? Виждаме ли нещо различно? Не, нямам усещане, че кампанията произвежда нещо собствено, така да се каже, по време на самата кампания нещо да се случва. По-скоро това са инерции, които продължават, ние ги знаем. И понеже е кампания, не е добре да ги посочваме конкретно партиите в една или в друга посока. Така да се каже, теренът е разпределен вече и всеки стои на собственото си място и се опитва от това място да печели избиратели, разбира се. Кампанията е общо взето негативна, говори се много повече срещу, отколкото в името на нещо, поне засега така звучат гласовете.
Трябва да кажа – това е и на базата на опита дотук през последните години – тази солидарност "срещу“ дава моментен ефект и може да спечели временно вот, но тя не дава база за стабилно управление на властта в България. И затова според мен много по-важно е сега да се чуят гласове "за“, да се застане зад нещо. И моята надежда е, че ще се чуят ясни заявки и гласове за запазване на прозападната ориентация, не само като лозунг, а като конкретни действия, които да се декларират по време на кампанията и че тази ориентация именно ще бъде подкрепена от избирателя, защото това е въпрос не на спечелване на едни или други избори, това е въпросът за съдбата на България. Най-голямото ни постижение след 1989 г. беше това, че се опитвахме и до голяма степен успявахме да се интегрираме в свободния свят. А сега на тези избори има риск да загубим тази ориентация.