Колко ни струва "майната му"?

Животът е прекрасен! Но умеем ли да го ценим? И защо така безразсъдно го пропиляваме, когато може и иначе? Нали човекът е уж мислещо същество? На всички еднакво ни се иска да живеем повечко и по възможност най-добре. И въпреки това продължаваме да вършим безразсъдства – всеки ден, всеки час. И не осъзнаваме това. Обикновено се оправдаваме, че сега ни се е паднало. Майната му, ще живея както намеря за добре! И се замисляме за последствията, едва когато е вече късно, когато е безвъзвратно късно. А можеше да бъде и иначе. Тичаме, препускаме по стръмните препятствия на живота, буквално се самоунищожаваме с шеметна скорост.

Когато сме на 30-сет започваме да грабим от живота с пълни шепи всичко, което ни се изпречи на пътя. Искаме семейство, добра кариера, искаме и забавления, заедно с всички възможни пороци, искаме най-богатата и най-вредна храна. Искаме всичко наведнъж. Защо да забавяме темпо, та здравето ни е цветущо! Майната им на всички, които ни поучават! Ясно ни е всичко, можем всичко. Не искаме акъл, искаме пари!

На 40-сет вече вече сме направили семейство, имаме и кариера, но това не ни стига. Трябват ни не малко, трябват ни повече пари. Искаме хубав дом. Банките дават пари. Става малко трудно и то при какви условия! Но ние напираме и успяваме. И им ставаме роби за цял живот. И тогава тръгваме да търсим друга работа, за повече пари. Семейството остава някак си на заден план. Правим дом, но дали ще ни остане семейството? Но не – ние пак не мислим достатъчно. Един забързан бургер между почивките в службата, вечерта полуфабрикат – за семейната вечеря. Биричка, винце, мазнотийки и пуканки. Абе карай да върви! Един живот живея, ще опитам от всичко. И точно тогава семейството ни започва да се разпада. Единият от двамата тръгва да търси по-различен живот, защото този не му харесва. И си казваме – животът е несправедлив към мен. Но, майната му, ще се оправя!

И това не е най-лошото, което може да ни сполети.

Българинът е корав и повечето все пак стигат до 50-те. И тук вече – бам, силите свършват, физиологията ни ни предава! Инсулт, инфаркт, диабет и още нещо…... Честито братко! Защо не се спря, когато можеше? Защо не се съхрани? Ето това ти струваше "майната му“ за всеки неразумен ход.

Според последната статистика на НСИ, продължителността на живота у нас намалява с всяка година. Стигаме едва до 73 години средна продължителност. Това е твърде малко. Но ти го осъзнаваш едва когато стигнеш 60-те. Тогава си казваш – чувствам се млад по дух, имам още сили, а ми остава още малко да живея. В най-добрият случай още 10-на години. Несправедливо е!  Когато бях млад плановете ми не бяха такива.

А представяте ли си какво си мислят 70-сет и 80-сет годишните? Сигурно вече нямат желание да живеят. Започват все повече да мислят за смъртта, до която се доближават. И се предават на нея, в очакването и. Къде отиде "майната му“? Равносметката за пропиляния живот е повече от тъжна.

Всичко това, което описвам, разбира се, се отнася май за повечето от нас - българите, които така и не успяхме да повишим стандарта си на живот, ценностната си система, самочувствието си. Всъщност – някои имат огромно самочувствие и родолюбиво казват – ние сме най-добрите в света. Тук природата е дар, тук животът е спокоен. Но не, не е така. Нито природата си ценим, нито сме най-добрите.

Мисля си, че онези, в добре развитите и богати страни освен, че живеят по-добре от нас, са и по-разумни от нас. Живеят си спокойно, семпло, с по-бавни темпове и по-леко. И когато станат на 70-сет, почти винаги си казват: Животът ми сега започва. Нямам грижи с деца, вече съм финансово стабилен, имам хубав дом. Ще ходя по екскурзии и ще си живея както искам. Никой не може да ми каже нищо. Пък - колкото дал Господ. И благодарят на Всевишния за всеки нов слънчев ден.

Е, защо да не се отнася това и за нас? Животът е прекрасен!