Кристиан Захариев: Анимацията не е жанр, а вид кино

Анимацията не е жанр, а вид кино. Това е просто медия, сравнима с игралното и с документалното кино и е едно от трите вида кино. Това каза в предаването "Сториборд" на Радио "Фокус" аниматорът Кристиан Захариев.

По думите му освен детските анимации има и анимирани филми, които разискват сериозни теми, като ни дават възможност да погледнем под друг ъгъл на тези неща, без да ги омаловажават по никакъв начин. Изкуството в тези анимации често пъти те натоварва, но след изживения катарзис преосмисляш важни неща за света и за себе си. Често и тематиката в тези филми е доста трудна тема за изобразяване. "Някак си окото на зрителя възприема по-лесно ужасите и насилието когато е стилизирано по някакъв начин, има някаква условност, като известния "Валс с Башир“ (Waltz with Bashir), който просто се опитва да ни спести ужасите на войната и ни показва доста стилизирана версия на цялото нещо,“ поясни той.

 

Пример за такава анимация е филмът "Персеполис“ (Persepolis) от 2007 година, който е базиран на графичен роман на режисьора Маржан Сатрапи, в който се разказва за детството на едно момиченце в Иран през 80-те с всички догми на системата, които я държат в клетката. "Интересното на филма е, че той е в една черно-бяла естетика, която е много стилизирана, също както и комиксът е в тази естетика. Във филма се засягат теми като депресията, меланхолията към дома, носталгия, теми като самоубийство – все важни теми.“. Друг пример за филм, който също се занимава с доста трудни и неудобни теми, е филмът "Мери и Макс“ (Mary and Max) – австралийски анимационен филм от 2009 година на режисьора Адам Елиът. "Филмът е великолепен, stop-motion анимация, която разглежда теми, като аутизъм, като синдром на Аспергер, депресия, тормоз, алкохолизъм – супер неприятни неща, и ги разглежда по един мегаплавен и нежен, дори деликатен начин. И въпреки че има черен хумор в него, във филма се усеща обичта на автора към персонажите.“    

Според Кристиан Захариев в stop-motion анимацията има много по-особена естетика, която обикновено се избира за истории, които са по-реалистични, по-близки до реалността. Едно от известните студия за анимация – cтудио "Лайка“, специализирало се в  stop-motion анимацията, придобива известност с няколко пълнометражни филма, част от които са: "Коралайн и тайната на огледалото“ (Coraline), режисиран от Хенри Селик, разискващ изключително мрачни теми, свързани със семейните връзки, както и "ПараНорман“ (ParaNorman), "Кубо и пътят на самурая“ (Kubo and the Two Strings).

Следващото заглавие и пример за добър анимационен пълнометражен филм е едно артхаус предложение, което се казва The Wolf House (La casa lobo) или "Къщата на вълка“ на чилийските режисьори Кристобал Леон и Хоакин Косиня, които отправят послания чрез стара история, разказана по нов начин. "Далеч не става дума за приказки, тук става дума за много страшни неща, но в основата на разказа всъщност стои приказката за трите прасенца и вълка, което е уникално използвано в този случай. Има много интересен подход, защото се рисува върху стените на къща, която авторите са избрали, за да разкажат историята, и всъщност минаваме от двуизмерно изображение в триизмерно – нещо, което леко напомня нa Дейвид Линч като усещане и като настроение,“ обясни аниматорът.

Кристиан Захариев препоръча и един късометражен филм "Райън“ (Ryan) от 2004 година, който е хибриден между документално и анимационно кино, създаден и режисиран от Крис Ландрет. Във филма се разказва за възхода и падението на канадския аниматор Райън Ларкин, получил "Оскар“ за анимационния си филм Walking, който впоследствие пропада и се алкохолизира. Филмът представлява разговор с Райън Ларкин, заснет с камера, като анимацията е използвана, за да покаже разпадането и саморазрухата на личността. "Използвани са типично анимационни метафори: виждаме разпада на фигурата му, в началото лицето му става наполовина, например в един момент виждаме как термосът, в който си носи уиски, се опитва да го извика, губи контура си в един момент.“