Мадлен Алгафари: Заедността като че ли не е приоритет, а това разболява

Психотерапевтът Мадлен Алгафари в интервю за сутрешния блок "Добро утро, България" на Радио "Фокус"

Г-жо Алгафари, живеем в динамично време, време на постоянни промени, времето на технологиите и изкуствения интелект. Променя ли се по някакъв начин и народопсихологията ни?

Всички се променяме, когато нещо подобно се променя в света около нас, още повече че ние сме функция на средата повече, отколкото на собствените си гени. И това, което даже ще бъде обект и предмет, основна тема на Световния конгрес по психотелесна терапия, тая промяна, през септември 2023 г., която се нарича "Идентитет“ във времена на промяна, в преходни времена, конструкция, деконструкция, реконструкция на идентитета. Променяме се, обаче все пак не в най-дълбоките си ядра. Най-отдолу оставаме човеци с един и същи потребности и модели на поведение. По-скоро се променя отвън адаптивната фасада и невинаги за съжаление в добра посока. Ставаме все по-забързани, все по-изнервени, нивата на тревожност са много високи напоследък, депресивност също. Започваме да се отдалечаваме, а това е противоестествено за човека. Той е социално животно и първата му потребност е от принадлежност, да сме свързани. И пандемията помогна за това, и индивидуалистичната философия на последните времена, в които живеем. Заедността като че ли не е приоритет, а това при всички положения разболява.

Споменахте ковид – да, той неминуемо се отрази на нашето общество, на общуването между хората може би. Маските вече не са задължителни, но поставяме ли маски в живота си ние умишлено все по-често и как това се отразява на реалността, в която живеем?

Ние непрекъснато слагаме маски, това не е противоестествено. Въпросът е какви са маските. Защото "личност“, думичката "persona" от латински произлиза от една древна етруска дума – φersu, която означава "маска“. Моделите на поведение са маски. Всеки от нас в отделен контекст има различен модел на държание – това е вид маска. Но когато казваме "маска“, в този случай нямаме предвид някакво фалшиво лицемерие или театрално, а имаме предвид нашата поведенческа гъвкавост. Всеки един от нас може да бъде със затворена маска, с агресивна маска, с подчинена маска, със съблазнителна маска, недоверчива маска. Друг е въпросът, че вече думичката "маска“ така, както по-скоро гражданственост е придобила, конотацията й е на умишлен фалш, на нещо, което е пърформанс за печелене на одобрение например или пък за да скрием истината, за да лъжем. Днешният човек всъщност много често лъже, той дори не знае, че лъже. Дори когато ви питат "Как си?“ и отговорите "Добре съм“, е много вероятно вече това да е лъжа, защото някъде вътре във вас има притеснение, страх, гняв, несигурност или още много други емоции, които не се асоциират с "Добре съм“. И всъщност ценностната ни система много често също го налага. И ако трябва да съм честна, на нашата географска ширина в това отношение българинът малко по-малко има протоколно общуване или клишета. Той е по-близко до спонтанността и до автентичността, които са синоним на здраве, психично здраве.

Което е добре. Бих искала да си поговорим и за отношенията между децата и родителите. Как еволюират те във времето и какво наблюдавате вие?

Аз мисля, че го виждат всички хора. В моето детство някога бяхме навън всички деца, играехме някакви физически игри, със сигурност не на екран и на таблети. Майката беше по-присъстваща, бащата беше малко по-отсъстващ. Един от хубавите признаци на промяната днес е, че бащата се възвръща като роля във възпитанието на детето – нещо, което е изключително важно, защото родителите имат различни роли. Майката преподава вътрешния свят – топлината, добротата, съчувствието, емпатията. Бащата преподава външния свят – правилата, границите, управлението на времето, дисциплината, парите. Така че е хубаво, че бащата се завръща като присъствие, защото отсъстващият татко после вади хляба на психотерапевтите, нека така да го кажа. Това, което също виждаме, че се променя, е Макаренковският подход, с акцент на наказанието, много строги изискванията, критиката и дефицит върху поощренията, отива в една понякога крайност на твърде либералното възпитание, което превръща детето в малко господарче – чува се само неговото мнение. Много често виждаме напоследък овластени деца по начин, който не отговаря на възрастта им. Това е бреме за едни крехки плещи. И това твърде либерално възпитание, когато пък не се слагат граници, когато се защитава винаги интереса на детето, а не на възрастния – не казвам, че обратното е правилното, казвам, че златната среда, както винаги, е здравословната, но това твърде либерално възпитание води до много консуматорски, до почти никаква емпатия, отчуждаване, много индивидуализъм. Освен това, разбира се, вече го споменах – навлизането на виртуалния живот, на всичките тия висши технологии в живота също водят до доста смущаващи симптоми. Тенденцията вече е трайна, не са инцидентни случаите. Започваме да избягваме физическия контакт – нещо, което е жизнено необходимо. Дистанцирането – когато дори ги виждате две деца, седнали едно до друго, но си общуват през телефоните или таблетите. Дистанцирането ни обезчовечава и от там могат да последват един доста притеснителни последици, ако погледнем как лавинообразно във времето това би могло да нарасне.

И за финал на нашия разговор – няколко съвета от вас как да опазим психичното си здраве.

Като слушаме тялото си – то не лъже. Действително да го чуваме, не само да го слушаме, а да го чуваме. Сигналите му са верни, подсеща ни за границите, когато сме прескочили природните граници на здравето. По повод на децата, понеже за тях стана дума – един балансиран подход, разбира се, с уважително отношение. Изобщо не говоря за разни средновековни подходи, които включват и физическо насилие. Едно уважително отношение, но с топла категоричност и спокойна сила, които могат да слагат и граници – изключително нужно в днешно време. Липсата на чувство за граница може да бъде много опасно след това.