Защо правото да бъдеш родител принуди една българска майка да съди държавата ни?

Родителите се карат, воюват, съдят се. Децата страдат и се превръщат в жерви, белязани от родителите си.

Правосъдие с вързани ръце, звучи страшно, но нейната история е пример за казус като "Параграф 22". 8 години една майка живее без сина син. Въпреки че по закон, правото е на нейна страна. А на нейно място сигурно има стотици хиляди други родители – майки и бащи. Това не е поредната лична драма, а битка за права - правото да бъдеш родител.

Промиване на съзнание на дете - разрушена любов. А ефектът е синдром, който идва без да го усетим. Съзнателно или несънателно - дебне децата ни, нанася травми, които остават за цял живот.

Това е синдромът на родителското отчуждение. Безкомпромисно обръщане на детето към добрия и обичания родител и еднакво безкомпромисно отвръщане от лошия и мразения родител.

Родителите се карат, воюват, съдят се. Децата страдат и се превръщат в жерви. Белязани от родителите си.

"Това не е история за 1 родител, за 2-ри родител и за 1 дете. Това е история за изчерпано правосъдие, спечелени родителски права, но осъдена България е в Страсбург, спечелени родителски права и едно травмирано дете. Дете в риск. Дете, което е отделено от майка си, когато е само на 6. Сега е 14 години", каза директорът на държавната психиатрия "Св. Иван Рилски" д-р Цветеслава Гълъбова пред камерата на "Събуди се" по Нова тв.

Когато родителите не се разбират, а се карат. Те се разделят. Тя е родител, който получава от съда правата над сина си, роден преди 14 години. След като се разделя с бащата на сина си, има 2 по-големи деца – дъщери от предишния си брак.

През 2011-та животът й се преобръща.Бащата отказва да върне детето в дома му след края на една от срещите им. И лутането в омагьосания кръг на съдебни и лични битки започва. Лутенето продължава и до днес. 8 години по-късно майката успява да види детето само няколко пъти и то винаги в присъствието на бащата.

При един от опитите си да се свърже с детето Славейка отива в дома на бившия си съпруг, където е нападната и бита от него пред очите на детето.

Следват години съдебни битки, спечелени родителски права. Детето обаче така и не се прибира вкъщи.

Това не е изолиран случай. Разковничето в този сложен пъзел е бързата реакция на социални и полиция, а не активното им бездействие, казват адвокати на родители.

"Те печелят делата си в България, имат родителските права върху децата си, което те не те отглеждат", заяви адвокатът на Славейка Кичева Адела Качанова.

Проблемът е, че ако не спазиш волята на съда, последствия на практика няма. Няма страх от глоби, въпреки че законодателят преди месец промени буквата на закона и разпиша по-строги санкции за недисциплинирани родители. Ако майката или бащата нарушава решение за родителски права, ги грозят глоби до 10 000 лева. И дори със затвор, при особено тежки случаи.

А преди промените в НК санкцията беше глоба от 100 лева или пробация.

"Дори да бъде признат за виновен, административното наказание се заменя с глоба. Глобите не са високи и не са достатъчна спирачка, да цари неуважение към правната ни система", заяви Качанова.

Майката се свързва с държавен съдебен изпълнител. Но на планираните срещи за предаване на детето бащата или не идва изобщо, или не води детето със себе си. И така усилията й стигат до задънена улица.

Изчерпаното правосъдие в България и съд с вързани ръце принуждава Славейка да търси правата си навън - в чужбина, и в чужд съд.

При един единствен случай съдът в България решава да се намеси. Взима детето от отчуждаващия родител и го дава на отчуждения. Един случай на фона на хиляди, а съдът в провинцията е вече закрит.

В историята на Славейка една случайност никога не е просто случайност. Всеки опит за предаване на сина й е неуспешен. Въпреки присъствието на социални, полиция, прокуратура, съдия-изпълнител, това изиграва фатална шега.

Но преди промяната признаваме поражение - на справедливостта, и на наивното убеждение, че тя наистина съществува.

Това е история, която кънти като пример за падение на правосъдието. Една майка си пожелава да изкорени правосъдието на отчуждението. И съд, който отсъжда, но да не бъде с вързани ръце, а да наказва - да наказва строго всеки, който дръзне да погази закона.

А доколко и законът търпи строга дисциплина и дали някой ще го спазва след промяна, само времето ще осъди. А междувременно  стрелките на моралния часовник продължават  да се въртят.