Певицата Тони Димитрова шашна феновете, смени напълно амплоато си

Певицата Тони Димитрова реши да стане писателка. Една от най-известните бургазлийки се е заела да публикува спомените от живота си от времето на социализма. Във Фейсбук профила си вече е поместен първият и ако се хареса на публиката, някой ден обеща да издаде книга.

Ето го и първия й разказ:

Вишнево червено

Когато бях в четвърти клас, се случиха няколко неща, първо повишиха татко в чин /подполковник/ и ни дадоха самостоятелно жилище в Сливен. До тогава две или три години живеехме с още едно семейство в общ апартамент – ние в кухнята и спалнята, а те в хола. И двете семейства с по две деца (много мили и добри хора, а дъщеря им Венета, ми е съученичка и приятелка до днес. Брат й Ванко сега има къща за гости някъде и знам, че я е кръстил на мен “Тони".Та получихме новото жилище, на деветият етаж, в чисто нов блок на военните, точно срещу циганския квартал и ж.п. гарата. Там,от високо гледахме всеки четвъртък до неделя сватбите на циганите – те минаваха покрай нас, шарени, весели,а в понеделниците – погребения с духова музика! Живот! Та там, като новодомци, понеже нямахме много покъщина,майка се развихри.

Купи диван, фотьойли, табуретки, масичка, секция – че как? Та това беше писъкът на модата! Всяко себеуважаващо се социалистическо семейство се обзавеждаше с огромните секции, заемащи цели стени, тъмно кафяви обикновено, понякога с безумни орнаменти, лакирани или матирани, по които постоянно се виждаха отпечатъци от пръсти, ама майка не избра такъв кьотук, а една скромна, по-ниска секцийка. Но пък дивана, фотьойлите и табуретките бяха в цвят вишна! И като се влюби в този цвят! Овърша цял Сливен да намери и вишневи губери, ама греда! Цък! Йок! И купи два вида от каквото намери. Един ярко червен върху вишневия диван и фотьойлите, не пощади и табуретките – и там дюздиса по един чул, а леглото на батко, което също беше в хола, го покри с другият намерен цвят губер – нещо като розово, ама и червено, нещо като избеляло червило, след петминутно целуване. Е, имаше и вази, и чинии с вишневи орнаменти, и пердета плюшени – безпощадно вишневи!

Но нищо от гореизброеното не може да се сравни със съкровището, което стана петият член на семейството ни. Персийският килим! Едно вишнево достолепие, със златно-жълти орнаменти и бели ресни. Че губерите се тупаха всеки ден, то е ясно (мама беше болна чистница!), но и килима беше обгрижван всеки ден. Все сварвах майка на колене, с леген до себе си, да мокри ръцете и да го обира, а той проклетника, все пускаше дреп! Имаше и гребен, с който му решеше ресните. Беше луда по него!

Някъде тогава се сдобихме и с кола – Жигули, вишневааа!

Минаха няколко години и един ден, татко пак го повишиха. Полковник. Имаше избор – Бургас или София, и той избра Бургас, защото сестра му и братята му живееха тук. И натоварил на вишневата жигула майка, батко и мен, заедно с цялото вишнево имане се преместихме в моя роден град. Моят,защото само аз съм родена тук. Така де, майка пак подреди вишневото великолепие започна да прави и вишновка, боядиса си косата тъмно червена(до последно беше с този цвят), купуваше си вишневи обувки, плетеше си вишневи пуловери, избродира възглавници с преобладаващо вишнево, и така минаха години.

Животът си вървеше, а моят пейзаж в къщи си беше непроменен – вишнев!

Когато поотраснах и си имах своя стая, (защото батко отиде да учи във Варна и там остана), в нея имаше жълто, и светло, и тогава някак усетих, че не харесвам вишневия цвят! А когато забременях и реших да правя ремонт заради бебето, тогава безмилостно изхвърлих изтърбушените вишневи мебели и пердета, купих светли неща и малки скринове. Купих и светъл дебел килим, а персийският уважително го оставих, защото майка за нищо на света не го даваше. И той тайнствено, по терлички изчезна. Тази моя смелост беше наказана с няколкомесечно мълчание от майка и татко!

Мина време, родих детето и не след дълго започнах да пътувам. Кога е станало, не знам, но един ден видях, че вместо пухкавият, светъл и весел килим, в хола се бе завърнал Цар Вишньо! С нищо не си подхождаше, ама… И пак заварвах майка, с легена и гребена. Ръцете й бяха заприличали на коренища, толкова бяха изтормозени от постоянното чистене в къщи и пощене на този натрапник!Даже и не спорих. Минаха няколко години, аз вече не живеех при тях,детето стана на 6 години,и им купих едно апартаментче до мен, на съседната улица. Обзаведох го, оправих го, всичко беше в светло и оранжево. Килимът в хола – също. Не им се наложи да носят почти нищо от стария апартамент, нооо, само след две години, оранжевият килим-слънце беше уволнен и вишневият персийски хайванин отново се опна на пода.

Чудех се да се смея ли, да се ядосвам ли? Беше се захабил – то малко ли го тъпкахме, препикаваха го котета и внучета, майка го пощеше толкова всеотдайно, ама си беше неспасяемо остарял! И беше му отрязала ресните, та все едно беше като с ръце без пръсти. И тогава вече бях сигурна, че не мога да понасям вишнево! Минаха още няколко години и един ден килимът изчезна. Не попитах къде е, хич не ми липсваше, но подозирах, че е някъде там и ме дебне! А майка се разболя много тежко! Имаше три китайски рози, цъфтяха много и пак почти вишнево, та преди да я заведа на поредната химиотерапия, излизаше на терасата и ги прегръщаше. Обещах й да се грижа за розите. Една дадох на батко, другите две ги отглеждам, но са тъжни, не са толкова големи и буйни като при майка. Може би, защото няма кой да ги прегръща! И за Персийският член на семейството сякаш забравихме. Но когато мама си отиде, когато оправяхме апартамента, се оказа, че не са се разделяли за миг, че през цялото време се е гушил близо до нея, бил е свидетел на всичките й болки и и радости, навит на руло под спалнята.