Започнах да гледам "Всичко е любов". След 20 минути се почувствах така депресиран, че се наложи да спра
Ясен Бочаров с коментар за най-известния филм на Иван Иванов "Всичко е любов". Големият актьор миналата седмица си отиде на 72-годишна възраст.
"Започнах тази сутрин да гледам “ Всичко е любов“. Може би беше твърде рано през деня. След 20-тина минути се почувствах толкова депресиран, че се наложи да спра. Депресия, която няма нищо общо със смъртта на Иван Иванов. Споменът за онова време ме депресира. Онова мрачно и безперспективно време, по което толкова хора въздишат.
Героят на Иван се казва Радо. Живее в ТВУ откъдето бяга…
Вторият съпруг на майката на Радо я налага, Радо отива да я спасява, а се оказва, че мъжът й я бие защото не пускала Радо в къщата… Колега на Радо в бягството е преследван от група ловци. Те го застигат. Той се хвърля на земята и заема ембрионална поза. "Защо си на земята бе, момче?“ – питат го ловците. "Защото ще ме биете.“…Радо и Джипси нямат пари. Набелязват две дечица от атракцията с количките, закарват ги под измислен предлог в някакъв вход и със заплахи за побой им отнемат малкото пари, които децата имат. Радо седи на някаква пейка заедно с двайсетина връстници. Идва Албена ( Янина Кашева). Радо първо заплашва Джипси, че ще го бие, после удря як шамар на Албена ( тя му отвръща малко по-късно), а след това разкарва всички близко стоящи, заплашвайки ги с побой.
Всички проблеми се решават с насилие. Внезапно, спонтанно безкомпромисно насилие. При това Радо по сценарий не е насилник, а положителен герой.
Така беше тогава. В мирната, идилична Народна република всъщност властваше юмручното право. Биеха децата си, децата се биеха помежду си, милицията биеше всички наред, мъжете биеха жените си. Който можеше да се защитава с бой, се считаше за голяма работа. В това отношение Радо е продукт на Народната Република. Жертва е на семейните си обстоятелства, но е принуден да оцелява в джунглите на соца. Чудя се как изобщо са го пуснали този филм. Може би тогава това "дребно“ насилие не е правило впечатление на никого защото беше нормата.
Пак там, в началото на филма, има една сцена с "терен“ – алкохол, цигари, някаква музика и тежка, нерадостна обстановка. Уж се забавляват, уж се свалят, а във въздуха витае заплаха от насилие. Момчетата на купона не се кефят на Радо и Джипси, които са изгорили дневниците на целия випуск в гимназията и би трябвало да са им благодарни. Побоят се разминава като се обявява край на "терена“ – всички си тръгват, но след малко виждаме как основната група се връща. Инсценирали са край за да изгонят Радо и приятеля му – Джипси, който изведнъж се нахвърля върху случаен минувач и го бие. “ Защо го биеш, бе?“ – пита Радо. “ Ей така. Не го познавам.“ отговаря Джипси.
Не знам дали темата за насилието е била изобщо осъзнавана тогава. Може би. Някой, познаващ Борислав Шаралиев, може и да знае. Подозирам обаче, че не е търсена съзнателно. По-скоро филмът е замислен максимално реалистичен. Битовото насилие беше ежедневие. Идеята, че е било мирно и тихо, а физическата саморазправа е рожба на демокрацията е смехотворна“, пише Бочаров в страницата си във фейсбук.