Либерална Европа трябва да научи някои уроци, ако иска да оцелее

Стар виц гласи, че две гадателки се срещнали и след няколко минути на уважително мълчание едната казала на другата "Гледайки в бъдещето, виждам, че ще бъдеш добре. Но какво ли ще стане с мен?". 

Спомних си за историята, когато наскоро при една публична лекция във Виена човек от публиката ме попита как в този момент либерална Европа може да бъде оптимист за своето бъдеще. 

Човекът, който ме попита това, имаше право. След победата на Доналд Тръмп на изборите в САЩ, с двете войни - в Украйна и Близкия Изток, борейки се с нестабилна икономика и парализирани от страха от миграцията, европейците започнаха да приличат повече на Ченс, героят от филма на Хал Ашби "Присъствие". 

В този филм Ченс, изигран блестящо от покойния Питър Селърс, води уединен живот, като поддържа градината на едно имение и познава света от телевизия.

Когато е принуден да напусне и да се изправи срещу реалността, той е нападнат от въоръжен с нож уличен хулиган. Единственото, което му хрумва в тази ситуация е да извади от джоба дистанционното на телевизора и да се опита да смени канала. Все пак Чанс оцелява. Ала бъдещето на Европа не може да се приема за даденост.

В последните години Европа се опита да съхрани статуквото, което всъщност приключи много отдавна, като започна да говори на език, който вече е неразбираем. Това беше похабена енергия и похабени пари в опит да се възстанови един световен ред, който никога повече няма да се върне. 

Сега европейските демокрации са наръба на нервна криза. Те са заплашени едновременно както от гнева на избирателите, така и от паниката на елитите. Гласоподавателите мечтаят да накажат елита, докато пък вторите се опитват да успокоят електората. 

Решението на Конституционния съд в Румъния, с което бяха анулирани резултатите от първия тур на президентските избори заради съмненията за външна намеса в изборния процес, но по-вероятно, защото той не се хареса на управляващите партии, подсказват, че паниката на елитите може да стане много по-опасна от гнева на избирателите. Междувременно правителствата се опитват да мобилизират национално единство пред лицето на външни заплахи всъщност не успяват да убедят хората да се обединят под националния флаг. 

Единственият начин либерална Европа да надхвърли песимизма е да се опита защо и как те са предадени от собствения си оптимизъм в края на Студената война. Докато те не разберат колко неуместно е било това триумфално схващане за "краят на историята", те ще бъдат преследвани от призраци на събитията, които се разпадат. 

Ако направим една трезва ретроспекция, ще видим, че 1989 година вече не изглежда като кулминацията на либерализма. Всъщност това бе годината на голямото обещание за радикалния ислям. В тази година ислямският бунт в Афганистан успява да победи за първи път суперсила като СССР. Оттеглянето на съветските войски от Афганистан се превърна в своеобразен преход - не само за мюсюлманите, но и за руснаците. 

Когато през 2019 година независимият център "Левада" попита руснаците как биха описали 1989 година повечето от тях посочиха унижението от изтеглянето на Съветския съюз, отколкото първите свободни избори в Полша за повече от 40 години или падането на Берлинската стена. Не краят на комунизма, а споменът за загубата на статута на суперсила е останал в главите на руснаците за 1989 година.

От днешна гледна точка устойчивостта на комунистическия режим в Китай е много по-важен маркер, отколкото провала на комунизма в Европа. Освен това, възходът на т. нар. "средни сили" Индия, Турция и Бразилия е много по-важно за бъдещето преформатиране на геополитическия пейзаж, отколкото враждата между САЩ и  Китай.

Към тях може да прибавим технологията и демографията - нашите взаимоотношения с изкуствения интелект и страхът от все по-смаляващото се и демографски остаряващо се население - те ще бъдат основните фактори в оформянето на националните политики, отколкото спорът между демокрацията и автократичните режими. 

Накрая може да излезе, че най-важното събитие през 1989 година е било заминаването на 17-годишния Илон Мъск от Южна Африка. Годините, в които той е преживял апартейда, със сигурност са оформили разбиранията му за политиката днес.

Спомените на Мъск за всекидневното насилие в Южна Африка през 80-те години на миналия век се вписват в дистопичната визия на Тръмп за съвременна Америка. Какво друго ни остава освен да открием път до Марс?

Танцът на една постоянно променяща се мелодия може да бъде твърде изморително за либералните европейци, но също може и да бъде освобождаващо. Когато след десетилетия хората се върнат към 2024 година, е много вероятно нито победата на Тръмп, нито авторитаризмът по света да изглеждат като толкова значими фактори, колкото сега. Урокът, който европейците трябва да научат е, че историята не е омъжена за никого - тя е необвързана и има много любовници. Няма място за паника. 

Анализът на Иван Кръстев на английски език е публикуван във Financial Times.