Зловеща тайна на СССР с друга атомна катастрофа

Град Озерск е основан през 1946 г., скрит дълбоко във вътрешността на Русия от източната страна на Уралските планини, охраняван с ограда от бодлива тел и представляващ руската версия на Забранения град. В кратката история на своето съществуване е наричан Град №40 и е  изолиран от външния свят. За него знаят само най-висшите функционери на комунистическия режим. Жителите на Озерск никога не са фигурирали в официалните държавни документи и градът не съществува на картите. От самото му основаване, Сталиновият режим поверява на този град най-важната роля в СССР - родното място на съветската ядрена програма.

На брега на река Иртиш, в пълна тайна е построена атомната електроцентрала "Маяк“, с много помощни сгради към нея. Така е създаден град, в които са преселени работници и изтъкнати държавни ръководители, за да направят атомна бомба. Градът е толкова таен, че неговите жители нямат право да го напускат през първите осем години, нито да пишат писма или да поддържат каквито и да било контакти с останалия свят, разказва "Труд".

Но за разлика от обеднялата и разорена държава, на жителите в Озерск не им липсва абсолютно нищо. Градът е добре устроен, заобиколен от езера и планини. Докато останалата част от народа има определена дневна дажба с храна, в Озерск всичко е в изобилие – храна, дрехи и всякакви луксозни неща, за които другите само мечтаят. Грижат се добре за здравето им, имат трайна финансова стабилност и богата културна и развлекателна активност.

В очите на режима, както и в техните собствени, те са "ядреният щит и спасителите на света“ и всеки извън границите на град No40 е потенциален враг. Но въпреки това хората там плащат голяма цена. На първо място е тяхната пълна изолираност и забраната да говорят за своята дейност. Снимането вътре в града е строго забранено, защото там е скрит целия резерв от атомни материали на Русия.

Друга, още по-голяма цена, която гражданите на забранения град плащат, е тяхното нарушено здраве. Съветските служители и техните последователи в продължение на десетилетия крият нивото на радиация, на която са изложени жителите на града. От неговото основаване, хората живеят в непосредствена близост  до атомна централа, в резултата на което започват да се разболяват от тежки болести и да умират в края на 40-те години на миналия век.

През цялото време на съществуването й, в централата непрестанно се случват различни инциденти, най-страшният от който е от 1957 г. Това е най-голямото атомно бедствие, което се случва преди Чернобил. Поради лошо съхранение на материалите, се получава експлозия на радиоактивни отпадъци, при която се изпускат над 80 тона високо радиоактивен материал във въздуха. Макар и на по-малка площ, замърсяването е много по-силно от това в Чернобил, а замърсената територия се простира на 20 000 кв.км. и е наречена EURT – EAST URAL RADIOACTIVE TRACE. Местните жители са в неведение за последствията от случилото се - не са предписани никакви предпазни мерки и само няколко дена след инцидента хората са изпратени на полето да вършат своята сезонна работа.

Тъй като завод "Маяк" работи в сферата на ядрената индустрия, се счита едва ли не за ясно, че информация за случващото се не може да се оповестява. От друга страна държавата измисля документ, който повече психологически отколкото юридически обрича хората на мълчание - който се евакуира, подписва декларация, с която се задължава да не разказва за случващото се в следващите 25 години. Не е ясно какви са санкциите, но навярно интуитивният страх от съветската машина е този, който, по-силно от всички писани и неписани норми, превръща хората в неми жертви.

Не е ясно колко работници и жители на града губят живота си в това бедствие, но властите изселват около 10 000 човека от замърсената зона и над 20 общини. Не трябва да забравяме и за дълготрайното замърсяване на природата. Според изследвания, електроцентралата  "Маяк“ изхвърля в продължение на 4 десетилетия в съседните реки и езера 4 пъти повече радиоактивни отпадъци, отколкото катастрофата в Чернобил. Пример за това е езерото Карачай, познато като "Езерото на смъртта“ или "Плутониевото езеро“, в което концентрацията на радиоактивни отпадъци е няколко пъти по-голяма от тази в Чернобил.

Дълго време територията около централата е заличена от картата на съюза като несъществуваща. Днес се знае, че поради една или друга причина на територията на бившия Съветски съюз има множество такива градове призраци, неудобно носещи свидетелства за това колко антихуманна може да политиката на една сила, опитваща се да забрави значението на думата "личност".