Родната къща на Нобелов лауреат се разпада, собственикът нехае | ||||||
| ||||||
Ето какво сподели той във Facebook: Драги приятели! Родната къща на единствения роден у нас писател, носител на Нобелова награда, е голям срам за България! Потънала е в забрава и е полуразрушена! А уж имала статут на паметник на културата! Обхваща ме гняв към местните и държавни институции заради тяхното безразличие и безидейност! Догодина ще се навършат 30 години от смъртта на Канети и родната му къща пак ще бъде в същото окаяно състояние! Срамота е! 30 години безхаберие! Демонстрираме пренебрежение и неуважение към наследството на един световно признат писател! А той винаги с топли чувства е говорил и писал за България! Разберете: не друг, а Е. Канети поставя името на България на световната литературна карта. Най-малкото повишава авторитета на страната ни. Не знам как ще се чувствам, ако съм кмет на този град и трябва да заведа гости от Австрия, Испания, Израел или откъдето и да е, и трябва да им показвам родния му дом. Направил съм десетки снимки на къщите (дядо му е построил там общо 3 къщи, запазени до днес са две от тях) Няма обаче да покажа нито една от тези снимки, тъй като ще е обида за паметта на твореца. Е. Канети като дете много обичал да слуша разказите на майка си за изгладнелите вълци по Дунава, но приказките на селските момичета, слугуващи в къщата им, обземали изцяло фантазията му: "Пет-шест от тях живееха постоянно в нашата къща. Те бяха съвсем малки, може би на десет-дванайсет години, семействата им ги бяха довели от селата в града и ги бяха цанили за слугинчета по къщите на гражданите. Те ходеха боси из къщата и винаги бяха усмихнати, нямаха кой знае колко работа, вършеха всичко заедно и бяха първите ми другари в игрите. Вечер, когато родителите ми излизаха, аз оставах с тях у дома... Когато се стъмваше, страх обземаше момичетата. На един от миндерите, близко до прозореца, ние се сгушвахме един до друг, те ме слагаха по средата, и започваха приказките за върколаци и вампири. Едва свършваше една приказка, те започваха друга. Беше призрачно и въпреки това, притиснат от всички страни от момичетата, аз се чувствах добре. Толкова ни беше страх, че никой не смееше да стане, и когато родителите ми се прибираха у дома, ни намираха скупчени, треперещи от страх." ( Из "Спасеният език", Ел. Канети, Част 1 "Русчук".) Подобни преживявания и аз съм имал едно време в детството си. Прозорецът на снимката е от къщата на ул."Гурко" в Русе, където са минали детските години на писателя. Почти всичко, за което се разказва в първите 40 стр. на тази книга, са истински събития, станали в русенския квартал, където някога е живял Е. Канети. |