С часовника на Варна той се занимава от 14-годишен, когато станал чирак на прочутия Иван Отонов. А той наследил ключа за кулата от баща си - поборника Отон Иванов, чиято памет е увековечена с плоча в основите на каменната кула - символ на града. Тя била изградена през 1889 г. под ръководството на тогавашния кмет Кръстьо Мирски и първоначално служела на пожарникарите, защото от върха й в онези времена целият град се виждал като на длан. С разноцветни флагове през деня и с фенери през нощта наблюдателите сигнализирали за пожар. Огнеборците обаче напуснали кулата, след като им прекарали телефон. 

А Отон Иванов купил от Англия часовника и го монтирал на върха, за да имат варненци надежден ориентир за точно време. В знак на благодарност градската управа му дала барака под кулата, в която той си отворил ателие.

Прочутият революционер поддържал сложния механизъм до последния си дъх през 1934 г. След смъртта му бизнеса и ключа от кулата наследил синът му Иван Отонов. "За мен той бе като баща. Израсъл съм без татко. Живеехме много бедно с мама и брат ми. 

Когато завърших прогимназия, трябваше вече да работя. Нямахме пари за учебници и гимназиална униформа. Така съдбата ме срещна с Отонов", спомня си далечната 1943 г. бай Боян. Той много искал да стане радиотехник, но в града имало само едно ателие, а чирашкото място там било заето. Майка му разбрала, че реномираният часовникар Отонов си търси момче да му помага.

"Майсторът беше честен и строг - и към себе си, и към околните. Първо провери дали ръцете ми се потят. Много е важно в нашия занаят това да не се случва. Издържах изпита на око и ме взе. В началото бях момче за всичко", разказва Боян Николов. Първата си чирашка година той помни и с един природен феномен. Тогава морето пред плажа във Варна почерняло от риба. "На плиткото водата вреше от чатал куйрук - едра хамсия. Целият град се стече да я лови с ръце. И аз успях да напълня 3 кошнички по поръка на чорбаджийката, но останах без дървените си сандалки, защото скочих във водата направо с тях и каишките им се скъсаха. После плаках, но това бяха весели времена. Защото и в нищета децата винаги намират как да се забавляват", споделя бай Боян.

В ателието на пъпа на града пред очите му минавал целият елит на Варна. Гледал и арестантите, които вървели пеша, овързани с вериги от съда до тогавашното областно управление на полицията, разположено срещу часовника. Видял танковете, които задръстили центъра на Варна на 9 септември 1944 г., а после, докато се учел да поправя луксозни часовници, чувал по високоговорителите и заседанията на Народния съд, провеждани в съседния Юнашки дом. Боян чиракувал с още четирима батковци. Бил най-дребен, но и най-упорит. Работата му споряла, майсторът го харесал и понеже имал само дъщери, започнал да го обучава да се грижи за часовника на града, а накрая му завещал ключа от кулата.

"Това е голяма отговорност, която приех с благодарност. Животът ми бе пъстър, преживях много, обиколих половината земно кълбо, но за всичките тези десетилетия само 4 г. съм давал ключа на друг", споделя пазителят на времето. Това се случило през 60-те години на миналия век. Боян Николов оставил брат си да го замества, защото приел да ръководи строителен обект в Еритрея, а после поплавал на кораб като моторист, за да види света.

Преживял е три епохи, но днес е категоричен, че бляновете по първата не са му по вкуса. 

"Много хора разправят колко цветуща била царска България, а то по пътищата тогава нямаше асфалт - само прахоляк и конски фъшкии. Нямаше рейсове, електричеството се ползваше само за осветление. Сега е съвсем друго. Но си има и минуси - занаятите умират. Вече няма истински часовникари, които да боравят с механика, защото електрониката я измести", нарежда бай Боян. Затова му е трудно да си намери приемник. Обучавал двама младежи, но и те като мнозина други хванали пътя към чужбина. Единият заминал за Франция, а другият - за САЩ. Сега възрастният майстор се надява да предаде знанията си и ключа за кулата на своя внук Християн. Не е сигурен обаче, че завършващият информатика младеж ще приеме поста. Защото той не носи пари, а ангажиментите са много.

Два пъти седмично - в студ и пек, часовникът трябва да се сверява, понеже леко избързва. Макар и на преклонна възраст, бай Боян не нарушава графика. Изкачва 80-те стръмни и тесни каменни стъпала до върха на кулата, за да навива часовника. Работата не е лесна, тъй като механизмът не се задвижва с пружини, а от тежести, които висят в средата на кулата. За да ги задвижи и камбаната да отмерва всеки кръгъл час, бай Боян върти манивела - 58 пъти на всяко качване. Безплатният фитнес вече му тежи, но той не се предава, макар че понякога стават и опасни бели. Доказва го дупка в преддверието на кулата. Тя зейнала наскоро, след като една от тежестите се откъснала и паднала от върха. "Един чарк да отскочи, и може да ме убие. Работата изисква внимание, усет и опит", казва бай Боян.

Два пъти годишно той разглобява целия механизъм за профилактика, а ако някоя част се повреди, сам изработва нова. Убеден е, че в старото градско бижу има още много живот, стига да е добре и с любов поддържано. Часовникът е уникален и защото противно на традицията никъде по него не е указано името на производителя. Дълги години се смятало, че е правен в Германия, но преди месеци бай Боян разбрал, че е измайсторен в работилница в малко градче на швейцарско-френската граница. 14 часовникари вложили таланта и труда си, за да изработят механизма, по който и днес старите кореняци по навик си сверяват ръчните часовници, докато седят на припек в центъра. За да не ги подведе, бай Боян е винаги на пост.

По време на дългата му служба часовникът е спирал няколко пъти. Обикновено това става, когато навали мокър сняг. Той засяда във външните рамки и пречи на стрелките да се движат. При такава "авария" преди 11 г. майсторът бил в болница, но щом узнал, напуснал леглото и хукнал към кулата. Само веднъж - през май 2014 г., механизмът блокира след трус в Егейско море, който се усети чак във Варна. И тогава бай Боян бързо върна нормалния ход на времето. За отговорната си мисия до 1998 г. той не вземал нищо, а после общинарите му гласували малък хонорар. "Парите не са важни, а и мразя да хленча. Този часовник е мой, майстор Отонов ми го завеща и докато мога да ходя, ще го поддържам", отсича бай Боян.