Анастасия Панайотова с юбилейна изложба в Градската художествена галерия на Варна

Една изложба, заредена с уважение към приноса на значим български художник, се открива на 11 май от 18:00 в Градската художествена галерия "Борис Георгив“ – Варна. Тя е с посвещение на 90-годишнината на доайена на българската графика Анастасия Панайотова и отправя поглед към различни периоди от нейното творчество с колекция, събрана от галерии и колекционери под кураторството на дъщеря й Невена Лилова. Изложбата включва литографии, рисунки и принтове и се организира със съдействието на ХГ – Добрич, ХГ "Илия Петров“ – Разград, ГГИ – Варна, ГХГ "Борис Георгиев“ – Варна, ХГ "Елена Карамзихайлова“ – Шумен и ХГ "Петко Задгорски“ – Бургас.

Изкуството на художничката представя изкуствоведът Пламена Димитрова-Рачева, директор на ГХГ-Варна:

Анастасия Панайотова на 90.

Да рисуваш ангел и неговата сянка

Годината, в която Анастасия Панайотова открива първата си самостоятелна изложба с ретроспективен характер в София, в изложбената зала на СБХ на ул. Раковска 125, е 1981. Това е годината, в която през май се откри първото Биенале на графиката с международно участие във Варна, и на него тя е удостоена за новаторските си постижения си в това изкуство с Първа награда и сребърен плакет за цветната литография Заден двор (1980). Към онзи момент са изминали 27 години, откакто талантливата художничка, вече с международна известност в света на графиката, е утвърдено име в съвременната българската графика и едно от най-ярките имена на Бешковото поколение. Заедно с Тодор Панайотов, Златка Дъбова, Христо Нейков, Симеон Венов, Борислав Стоев след 70-те години на ХХ в., тя се нарежда сред двигателите на този естетически и мирогледен прелом в съвременната българска графика, невъзможен без контакта с другите напреднали национални култури. Заедно със следващото поколение от 80-те години те изминаха един сложен път на еволюция на графичния израз, която едно десетилетие по-късно на Биеналето във Варна известният ни изкуствовед Димитър Аврамов анализира така: "Българският график днес не залага на директно наблюдение, на непосредственото възприятие, по-скоро на пластичното въображение. Светът му е странен, причудлив, многомерен, нерядко свърхреален. Този свят мами, приканва фантазията на зрителя да броди из неговите непознати територии – да стане съучастник в една духовна авантюра“.

За Анастасия Панайотова еволюцията на пластичния език за постигане дълбочина на графичния израз започва от средата на 60-те години. Стилистиката на изкуството ѝ се формира в техниката на цветната литография и тематично е свързана с традициите на направлението "Родно изкуство“, утвърждаващо националните ни ценности в пластичната ни култура още през 20-те и 30 те години на ХХ в. От тази серия са цветните литографии, свързани с българския бит и фолклор като Момиче с накит, Трапеза, Булка и цветни рисунки от серията Българи.

През 70-те години на ХХ в., под влияние на западноевропейската графика, в българската се появяват нови тенденции, които обогатяват техничния репертоар на графичните техники, и тематичният с нови идеи в съдържанието, изразяващи вътрешния свят и личните чувства на твореца. Анастасия Панайотова се обръща към тушовата рисунка с перо, която отговаря на импулсивният ѝ експресионистичен подход и така постига сугестивно въздействие на графичните изображения и драматична изразителност. През 1974 и 1978 година за постижения в рисунката тя получава Голямата награда на СБХ на името на Илия Бешков. Духовен последовател на своя професор във визуалното провокиране на проблемно мислене у зрителя, Анастасия Панайотова създава графични листове с интровертни и екстровертни взаимоотношения в предметно-психологичната среда.

В този период и през следващото десетилетие в изкуството ѝ се формират няколко големи тематични цикли като Жени, историческите Апотеоз на Св. св. Кирил и Методий, митологичен – Силата на митовете, Маски, в които цветовете в литографиите имат по-лаконично въздействие. Следват сериите Насилие, Идоли, в които идеята за преобразяването се акцентира с изобразяването на антични артефакти, имащи силно визуално въздействие със символичното и метафоричното си внушение. Поради носталгичното ѝ пристрастие към духовните и традиционни ценности на Възраждането, в графиките ѝ има много елементи, свързани с етнокултурата ни и с пластичните принципи на възрожденските ни щампи.

Завършила специалност илюстрация при проф. Илия Бешков в Националната академия, Анастасия Панайотова създава серии с графични листи по стиховете на руската поетеса Марина Цветаева (1974), на Янис Рицос (1979) и на най-лиричния ни поет - Димчо Дебелянов (1980). Метафоричното внушение, присъщо на поезията при тях, е постигнато в неясната абстрактна пространствена среда с транспарентно насложени пластове в една плоскост, в която образите имат различни мащаби, сред декоративни елементи, инспирирани от древни артефакти. Те са силно стилизирани, за да влязат в единство със стилистиката на човешките фигури. Цикълът Композиция е еманация на общочовешките житейски драми, видени през емоционалната призма на субективните преживявания на художничката.

В изкуството си Анастасия Панайотова остава искрен творец, който изразява своите чувства спонтанно. Идейната програма на изкуството й следва две основни линии – едната е свързана с поезията и музиката (серията тушови рисунки Музика (1985), а другата - със значимостта на националната история. С огромното културно насле 1983 дство на българското средновековие и на българското Възраждане са свързани, например, рисунките от диптиха Страдание, а има и една по-универсална традиция, свързваща мита и артефактите, доловима в Ангели с чаша (1993), Христос неразпознат (2000), Сваляне от кръста (2002), Изгонване от Рая (2005) ... Духовно следва своя учител, сияйния в мъдростта си проф. Илия Бешков, от когото се учи да опознава света чрез рисунката, защото "Изкуството, претворявайки фактите в истини, отменя естествената им смърт…“. Тази рефлексия в душевността ѝ при обучението в Академията е повлияна и от другите и преподаватели, сред които са проф. Веселин Стайков и Николай Райнов. Тя открива нови светове чрез досега си с тях и творчески се себеопознава от Бешковото мъдро слово, което магично преоткрива чрез рисуването. Рисунката с цвят и с туш е онова, в което духът ѝ се разтваря за истината, а ръката ѝ му предава красотата с енергията на вдъхновението.

Така се появяват образите в един феминизиран свят, живеещи в едно женско царство, в което нежността се чувства (Закрила, Любов, Вероника - 1989), болката се усеща (Мълчание, 1975), заплахата се разпростира и деструктурира фигурите (Ателие, 1976). Възникват диспропорции, деформации и обърканост – Три жени край отворена врата (1976), Две жени с бухали (2001). Този концепт поражда теми, които във вертикален план придобиват универсално значение, в хоризонтален - трансформират времето в мигновения и предават тленност на битието [Композиция в червено (Молба и закрила), (2003)]. Също както при Бешковите словесни рисунки, и при Анастасия Панайотова те не могат да се разказват, но са експресивни и се преживяват. В тях има жени, затворени в един традиционен свят на отминал живот, видения от друг свят, възкръснали като носители на историческото ни битие. Те са откровения от един женски свят, в който диалозите са уловени като звукова вибрация на щрих и линия, пулсираща със сърдечния ритъм във Ветровит залез (1982), Сцена (1975), Мълчание (1975). Това е линия, губеща се в светлината на възторга или линия, натежала от болка и тъга, пръскаща се в черно петно, понякога подсилена от внезапно появили се цветове.

Голяма част от творчеството на художничката е изповедно и много лично. Анастасия Панайотова открива своята същност на българка назад във времето, свързва се с ритуалите, с естетиката, родена в копнежите по красота и видяна в шевиците, накитите, резбата, цветята. Измерва се духовно с вековете, въображението ѝ се носи по логиката на интуицията, защото иска да разбере онова, което ни прави духовно осъзнати и сърдечно привързани към българското, към родното.

В темите, които разработва, намира своите лични прозрения, откровения в човешкото познание, в и извън времето. Намира в какво е величието на света и открива своите парадокси в изкуството, но винаги през интимната и творческата си същност. С годините графичните ѝ листове се натоварват визуално, като графичните похвати и живописните са завладени от някаква стихия на жеста и изразяват емоцията [В градината (2004), Музиканти и мъртво чудовище (2003), Златният ангел (2002), Край пианото (2003)].

В мислите и чувствата си, в пластичните и естетически възгледи, художничката открива вътрешния си емоционален свят последователно и правдиво и ни го предава с ясно и силно чувство.

Като стил изкуството ѝ е изящно, като в определени тематични цикли декоративното се вгражда в структурата на композициите и ги превръща в сложни изображения, богати на внушения. Това е характерно за цветните ѝ литографии след 80-те години и рисунките, в които ритмичността на цветовете следва графичните очертания по някакво вътрешно чувство, което магично трансформира пространството.

Графичните листове са завладени от един вихрен ритъм от линии, щрихи, цветни линии и петна, и в същото това пространство фигурите са застинали като във фотографски кадър. С математическа точност са намерени ясни съотношения между различните елементи на композициите. Това е типично за асоциативно-метафоричните графични изображения, които владеят визуалния език на графиката ни в десетилетията след 70-те години. Тази многосъставност и различните мащаби при структурирането на изобразителното пространство с многомерни други пространства в него натоварва графичния лист със сложни композиционни взаимоотношения. Символите, орнаментите са структурирани елементи, пластичният език съответства на задълбочено търсене на една модерна изразителност.

Графичните произведения на Анастасия Панайотова в смесена техника с темпера и гваш се доближават по сила до въздействието на експресивната живопис. Черно-белите рисунки с туш и перо са артистични, характерни с деформациите и стилизацията си, която превръща образите им в знакови. Те са въздействащи и ярки, защото изразяват един индивидуален свят, в който са споделени, образно казано, поезията и прозата на живота. Когато се вглеждаме в тях, сякаш пространството се разтваря и ни увлича с енергията си в дълбините и повърхността си, провокира сетивата и въображението ни с тайни, които сами трябва да открием и преживеем. Известният изкуствовед Димитър Арнаудов откри ценността на изкуството на Анастасия Панайотова в богатата художествена проблематика, която то носи, решена по неповторим, своеобразен начин – искрен и професионално задълбочен.

Марин Бодаков за Анастасия Панайотова:

"Изкуството на Анастасия Панайотова е посветено на възраждането на човека, на малките общности, споени от внезапното осъзнаване на красотата и нейната тревога. От повея на друг, по-добър свят. Себеразкриването на художничката има своето начало в топлата дълбочина на рисунката: изгражда жизнен смисъл. Творчеството на Панайотова е задължено както на другите изкуства, така и на спонтанността на преживяването. Оттам тяхната среща извира поетичната нежност и непреклонност на произведенията й.“

Невена Лилова, дъщерята на художничката:

Настя Панайотова на 90 години

Каква е Анастасия Панайотова?

Личност, чужда на снобизма.

Човек с разностранни интереси, обкръжен от хора, книги и приятели.

Обичаща да общува, но извличаща максимума и от екзистензиалната си самота.

Свободен артист, отказал се да бъде чиновник, за да не попада в отчайващия кръг на баналността.

Почитател на свободата на духа и на онази красотата, която се пресича с добротата и справедливостта .

Изпълнена с антипатия към модите в изкуството, към онова, около което се шуми по инерция или заради конюнктурата.

Вървяща по свой творчески път.

Лишена от високомерие, но знаеща цената си.

Необикновено любознателна за всичко креативно.

Свидетел на множество любопитни случки, които никой не документира.

Експанзивен събеседник, неспособен да изслушва с търпение другия.

Гражданин, следящ политическия живот с участие, но без партиен хъс и предвзетост.

Любител на импровизацията, противник на претенциозната терминология.

Подигравчийка.

Ценител на музиката и музикалността в изкуствата.

Много искрена за всичко, освен за корените на собственото си вдъхновение. Умела в отклоняването на журналистическото любопитство .

(Бивш) оптимист. По темперамент - сангвиник.

Творец, поставящ високо образната компонента на своя творчески език и очакващ някой да го разбере, без посредничеството на думите. Противник на "литературните" заглавия.

Автор, фокусиран върху неповторимите изражения на своите персонажи. Компонист, съчетаващ (и противопоставящ) различните им състояния едно на друго.

Художник с немалко почитатели сред ценителите, но (почти) без последователи сред художниците.

Стар човек, съчувстващ на млади каузи и представителите им, ако първите и вторите са благородни и смислени.

Интуиция, способна да улови невидимото и при изгубено физическо зрение.

Родител, създал у мен вкус и тяга към премълчаното в историята, към скрити под повърхността съдбовни събития, за които трябва да се досетиш сам.

Жена, която често лети насън.

Памет, пренасяща през годините едно страховито съновидение: собствената й смърт, връхлитаща я като хищна гримирана котка.

В обикновения бит - приятел на котките, нейно единствено и постоянно обкръжение в периода на пандемията.

Както и много други неща.