Първия път останахме без храна точно когато трябваше да влезем и разтоварим в края на декември, малко преди Коледа. След това влязохме в пристанище, заредиха ни с провизии за около десетина дни. Казаха ни, че следващият порт е на 2 дни път и като разтоварим, ще се прибираме. Оказа се обаче, че следващият порт е в Уругвай и е на двайсет и няколко дни път, описва ситуацията Димитър Петров. Слязохме по течението, без храна, без вода, горивото беше на изпарения и също свърши. Когато стигнахме в Уругвай, горивото дойде на втория ден, но започнахме да чакаме храна. Всеки ден храната щеше да идва, но дойде чак в края на януари. Някъде около две седмици стояхме без храна. Добре, че имаше някакви останали макарони и спагети. Ядяхме главно това. Ядяхме и риба. Тези, които ни бункероваха, ни показаха как се лови риба. Въведохме си режим на минералната вода, която по принцип трябва да пием. Тя обаче свърши. Започнахме да пием вода от танковете, но и тя свърши.
През март пък ни се наложи да събираме дъждовна вода. Всъщност тогава заваля дъжд, продължава разказът си той. Тръгнахме на 3 март от Монтевидео. В Бразилия трябваше да ни чакат танкерите. Бункеровахме два тона и половина минерална вода, която беше за къпане, за миене, за пиене и за машината. Естествено, водата свърши. Тогава заваля един хубав, проливен дъжд и събрахме към 80 тона в хамбарите. Запалихме машината и тръгнахме за Виктория, където трябваше да е портът за товарене. По думите на Савов трябваше още с влизането да започнем да товарим. Оказа се обаче, че трябва да товарим от друг порт и се започна отново. Понеделник, вторник, сряда, петък и така дойде месец май, когато влязохме в пристанище.
Иначе трябваше още през март да сляза от кораба. Обаче капитан Савов, шефът на "Арго меритайм", каза, че нямам смяна и затова се наложи да остана. Обеща да ми прати, но като докараме кораба в Италия. Обещаваше: "Утре товарите и тръгвате. Утре товарите и тръгвате." Да, обаче не тръгнахме. Колегите още пътуват и ще пътуват още дълго време.
А аз за цялото време на кораба получих веднъж 1150 долара, които дадоха на съпругата ми, и веднъж получих две заплати, които странно защо бяха едва 650 долара. Това е всичко.
А що се отнася до техническото състояние на кораба, мога да кажа, че външно той изглежда нов и ремонтиран. Вътре в машината обаче положението е съвсем друго. Постоянно горят фенери, чупят се клапани. На два дни, в най-добрия случай на три, при по-хубави заварки, толкова издържат клапаните. И така на всеки три дни машината спира, прави се ремонт и отново, и отново... То вече няма и как да се ремонтира, защото частите просто свършиха. И на целия този фон на мен ми бе казано, тъй като всички си чакахме парите, които така и не идваха: "Щом не ти харесва, обувай плавниците и си заминавай." Аз това и направих.
Реших да се махна още през януари в Уругвай, когато свърши храната, разказва Димитър Петров, защото това положение не е нормално. Благодарение на капитана на кораба, който ми каза "Изчакай", се задържах на кораба. Изчаках, пристигнахме във Виктория и храната, всичко свърши. Много "готино" беше. Обадих се на съпругата си да потърси помощ. Такава обаче не ни бе оказана нито от правителство, нито отникъде. Отвсякъде казват, че не е техен проблем нашата ситуация. Да, така е, но ние страдаме от цялата тази работа. Почаках още малко, защото трябваше
да ни бъдат пратени смени, пари, но в един момент се оказа, че смяна за мен няма и вариантът беше да се прибера сам.
Салът, с който избягах, си беше на кораба отпреди това, описва патилата си Димитър Петров. С него са чистили мидите отстрани на кораба. Беше изработен от четири празни варела и един палет по средата. Доста примитивен, обаче върши работа. Събрах си багажа, който всъщност си беше готов, тъй като продължавах да си чакам смяната, попитах капитана дали са тръгнали смените, получих категоричен отговор, че "ще тръгнат утре", след което казах, че ги чакам на брега. После пуснах сала във водата, хвърлих си багажа и толкова. Като се отдалечих от кораба, който беше на 2,5 мили от брега, ме подмина един катер, който бе тръгнал да ме търси, вторият ме прибра, обаче искаха да ме върнат на кораба, тъй като от там са подали сигнал за човек зад борда. Аз обаче им казах, че не искам да ме връщат, разказва Петров.
Закараха ме при шефа на пристанището и стана още по-интересно. Това е човекът, към когото можеш да се обърнеш. Той отговаря за изпаднали в беда моряци. Разказах му как стоят нещата и какви са проблемите, заради които слизам. Той каза, че трябва да говоря с имиграционните служби и федералната полиция. След разпита, който ми бе проведен, ми дадоха една декларация, според която трябваше да се върна на кораба. Тогава най-възпитано обясних, че ще попълня декларацията, ще ме върнат на кораба, но на другия ден отново ще бъда на брега, защото просто искам да се прибера в България. Не знам с кого говориха, тъй като разговаряха на португалски, но ми казаха, че на следващия ден отново ще се видя с шефа на пристанището. Отново ме закараха при него, давах показания, накрая каза, че на следващия ден заминавам за България.
Прибрах се щастлив в хотела, обадих се на съпругата си, но сутринта дойде агентът, с когото работим, и ми връчи едно писмо от сина на г-н Станчо Савов, в което пишеше, че трябва да се прибера на кораба за уреждане на документите. Отвърнах на агента, че нямам документи за уреждане и всичките са в мен, че искам да се върна в България. Отново имаше някаква велика дискусия по телефона с някого и пак ми се каза, че на следващия ден ще ми се обади. Аз вече се бях свързал със Савов по скайпа и го питах защо толкова държи да ме прибере обратно на кораба, а той ми заяви, че няма нищо такова. Аз обаче видях писмото, в което пишеше, че трябва да бъда репатриран обратно на борда. В крайна сметка на обяд ми се обади агентът, който ми каза, че вечерта ще летя и така много бързо се озовах в България.
Иначе за тези седем месеца на този кораб най-вълнуващият момент бе, когато за пръв път спасявахме хора в морето, спомня си Димитър Петров. Макар че самите ние бяхме бедстващи. Спасявахме рибари в една лодка край островите Зелени нос. Бяха доста далече от брега, а и в този участък кораби минават рядко. Извадиха късмет, че ги видяхме. Прибрахме ги за 8 часа. За съжаление, единият от тях вече не беше жив. Бе получил инсулт. Та така, прибрахме ги и си продължихме по пътя със счупения двигател, завършва разказа си Димитър Петров.
Деветима български моряци бедстваха на бразилското пристанище "Форталеза". Корабът "Сий уинд" е на варненската фирма "Арго меритайм", чийто собственик е кап. Станчо Савов. Заради условията на кораба един от моряците успя да избяга със сал, а други четирима с лодка.
Според кап. Станчо Савов вина за това положение носи капитанът , защото отклонил кораба от курса му до Италия без реална причина. В писмо до тв "Черно море" от моряците обаче се казва, че основният мотив да се откажат от плаване до Италия е не липсата на храна, а окаяното състояние на машината. "След като са я позакрепили, на най-малък ход са успели за 5 дни да изминат разстоянието от 250 мили, което, ако корабът се движи с нормална скорост, се прави за 18 часа." Информацията е документирана и в дневника на плавателния съд.
Собствениците са ни изоставили, не ни плащат заплати и ни кандърдисват всеки ден да си тръгнем без тях. Има хора, които не са получавали пари от 8 месеца, други от 2, а на някои им се дължат пари от 2 години вече. Оставаме без пари. До 5-6 дни ще останем и без гориво и тогава не знам какво ще става. Няма да има ток, няма да има нищо, заяви преди дни пред телевизия "Черно море" капитанът на кораба Николай Симеонов. Корабът бе арестуван за неплащане на стари задължения, докато не бъдат платени, няма как да отплаваме, каза тогава Симеонов.
Четирима души избягаха от кораба с лодката, която ни зарежда, един успя да избяга със сал, твърди Симеонов.
Източник: в. "Черно море"