Нямам много спомени от първи курс на обучението си в Морското училище. Не помня всичко от преживяното начало, което винаги в живота е по-трудно. Помня само определени случаи, предимно забавни и звучат като анекдоти. Един от тях става по време на палатков лагер за 4-5 нощи, където ни разрешават да носим мобилните си телефони. Използвам го, за да говоря със сегашния ми съпруг (тогава все още приятел). По същото време другите бързат да се стягат за вечерна проверка. Колежката ми отваря палатката и ме вика да тръгваме заедно. Обличам униформата си, като продължавам да говоря по телефона. В бързината падам и панталонът ми се разпаря от долу до горе. Сега какво да правя? Налага се да тръгна за проверка по къси панталони. Всички са строени с униформи, единствено аз съм с къси гащи. Получи се неловко мълчание при появяването ми в строя, а после трябваше да давам обяснение.

Не бях от най-покорните курсанти, особено през първите години. Често ми се налагаше за наказание да копая градинки. Организирах дори протест срещу моите младши командири. Прическата на жената в армията трябва да е прибрана под шапката. Това го спазвах, но бях сложила розови фиби, заради което двете с колежката ми трябваше да копаем градинки много често. Така че не съм от най-послушните по рождение, но пък се старая да бъда такава, смее се капитан-лейтенант Стефанова.

В трети курс ме направиха командир на отделение, в четвърти бях избрана за дубльор заместник-командир на взвод и в пети, последен курс вече бях дубльор командир на взвод на постъпилите първокурсници. Колегите могат да кажат дали е било грешка, или не, но смятам, че трябва да се дава възможност на жените, защото те имат безспорни успехи в определени дейности, а мъжете - в друго направление. Много съм пътувала служебно, представяйки Морското училище, и имам голяма плавателна практика, била съм на много места и мога да твърдя, че нашата армия е толерантна спрямо жените. Абсолютно сериозно съм била приемана като жена командир.

Бях на един полски военен учебен кораб и ми направи впечатление, че и там се държат толерантно към жените офицери, но все пак се усеща някакво делене. Ето, ако мога да избирам къде да служа, те нямат това право, отиват там, където ги изпратят.

Била съм и в САЩ, от там впечатленията ми са много добри. Интересно е, че дори за бременните жени има специална военна униформа, тъй като те не спират да я носят и през този период. Впрочем, в Щатите много се говори за равнопоставеността на половете, има курсове, хората целенасочено работят по този въпрос. Докато при нас може би с времето се е получило от възпитанието и по принцип ние, българите, сме толерантен народ. Там дори при най-малкия намек с поглед или по какъвто и да е друг начин това може да се изтълкува като посегателство на равнопоставеността. И има строги санкции. Само бях чувала различни неща, а след като отидох, сама се убедих, че там мъжете не гледат жените директно в очите, казват, че не знаят как те ще изтълкуват това. Говоря за военните мъже и жени.

Първата ми истинска среща с морето беше в четвърти курс. Това стана по време на учебно плаване с фрегатата "Верни". Беше кратко, само двудневно плаване, но ми беше толкова интересно, че изобщо не легнах да спя. Аз нямам морска болест. Офицерите на борда се отнасяха с голямо внимание към нас, курсантите. През цялото време се опитвах да взема максималното от информацията, която ми подаваха, да я навържа с нещата, които съм учила на теория. Имайте предвид, че всеки на борда изпълнява различни процедури, дава вахти, всекидневната работа на кораба е напрегната и изведнъж ти идват едни курсанти и трябва да им отделяш от времето си. Не пресилвам. Досега не съм срещала екипаж на военен кораб, който да не се отнася с нужното внимание към курсантите. Тук изобщо не става дума за някакво кавалерство, пък и никога не обръщам внимание на такива неща. Ако тръгна да го правя, няма да има кой да свърши работата ми. Така че не гледам на отношенията от подобна гледна точка. Вярно, може да помага в някои случаи. Но тогава бяхме група, в която момичетата преобладаваха. Единственото делене беше, че спяхме в отделна кабина. На полския кораб в кубриците съществуваха големи спални помещения, където всички курсанти, момчета и момичета, спяха на едно място. Пък и няма нищо лошо в това, всеки си има легло койка. Единствено баните са сепарирани за мъже и жени. Тогава говорих с курсантите, всеки го приемаше за нормално, още повече на този кораб нямаше възможност за подобно делене на помещенията.

На първото голямо плаване, което продължи един месец, бях ръководител на практиката на нашите курсанти на борда на спомагателния учебен кораб на полските военноморски сили. Качих се в Барселона, там трябваше да сменя моя колежка, която сега е в отпуск по майчинство. Курсът беше към Шотландия, Единбург, и още като излизахме от Гибралтар, започна лошото време с вълнение 5 бала.

Тази година по време на второто ми плаване с курсанти отново имаше лошо време с вълнение от 7-8 бала. Корабът правеше крен на ляв борд до 35 градуса, а на десен - 30 градуса. По това време бяхме на вахта с българските курсанти. В нито един от тях не видях уплаха или паника. Признавам, че имам само един страх, от пеперуди, без да е фобия, но не ги понасям. Друг нямам. Пък и от какво да имам? Екипажът е добре подготвен, познават кораба и знаят, че може да плава нормално и при лошо време. Безстрашието в подобни ситуации е школовка, подготовка от Морското училище и това е много важно за всеки бъдещ морски офицер, независимо от пола. А когато си подготвен, а не дай си Боже нещо да се случи и трябва да напуснеш кораба, ти знаеш какво трябва да направиш. В такъв случай уплахата, паниката не е полезна, защото може да се наложи да помогнеш на някого до теб. Ако в един такъв момент сметнеш, че ще се паникьосаш, значи тази служба не е за теб и по-добре да я напуснеш. Иначе ще пречиш не само на себе си, но и на всички останали. Няма да изпитваш удоволствие от работата си.

Нямам проблеми с кораба. Вече имам две дълги плавания, още две по-кратки на наши кораби и ако кажат "Отивай!", слушам и пак отивам. Корабната служба обаче не е за всеки. И тук въпросът не се отнася до деленето на мъже и жени. Като офицер много важно е носенето на отговорността за материалната част на кораба, за живота и здравето на екипажа, за всичките членове, независимо от тяхната възраст, на 30, 40, 60 или 160 човешки живота. Не всеки може да поеме на гърба си такъв "товар", тоест отговорност. И не е вярно това, че всички жени сме останали на брегова служба. Имам колежки, които са на военни кораби. Във Варна със сигурност знам, че са две (може и още да има), а в Бургас са повече.

Интересни са самите тренировки по време на плаванията. Отделните действия на екипажа от подаването на сигнала за човек зад борда до прибирането му, как маневрира корабът, пускането на лодките. Участвах в такива операции и помня, че бях във втората осигуряваща лодка. Важни са също тренировките по напускане на кораба, скачането със спасителни жилетки във водата и други.

Плуването беше голямо препятствие за мен в началото още като курсантка в Морското училище. Добре, че имахме чудесен преподавател по физическо, иначе и досега нямаше да се науча. Не можех и да скачам в басейн, но се научих. Не можех да греба в лодка - и това научих. Нещо, което все още малко ме затруднява, е движението за обръщане на спасителен плот в морето при отварянето му в неправилно положение по време на тренировка. Не са едно или две нещата, които още трябва да овладявам и продължавам да се уча всеки ден. Чувала съм да казват, че жените сме по-старателни. Може би наистина е така, защото трябва да се доказваме, че ставаме за работа. Не обичам да говоря за себе си, но винаги съм гледала старателно да изпипвам нещата си. Уча се, правя грешки - не отричам, продължавам да ги правя. Казват, че само който не работи, не греши. Но смятам, че с годините почвам да улягам, пък доста от нещата вече са ми ясни.

А що се отнася до семейните ангажименти, това е най- трудната част. Може би са пречка за семейството, а не и за работата. Особено, когато детето се разболее, а то винаги се разболява, когато отивам някъде за по-дълго от една седмица. Когато боледува, се редуваме със съпруга ми да го гледаме, но да не забравяме, че и той е военен моряк. Много е трудно, но се справяме някак.

Работата си като жена - военен моряк, не бих заменила с никоя друга. Просто не мога да си представя да съм някъде другаде, например във фирма, където няма ред и дисциплина. Никога! И не на последно място, без да прозвучи шаблонно, но не мога без морето. А то, както е много познато за мен, родената и отрасналата край него, така е и непознато. Толкова съм свикнала с него, че отида ли някъде другаде, започва да ми доскучава. Но както обичам морето, дори живея на 200 метра от него, същевременно изпитвам страхопочитание към него. По-точно казано - голям респект към родното море, което винаги ме покорява. Не мога да го обясня, защото това е чувство и емоция. Всеки има някакво призвание, моето може би са морето и корабите. Десет години изброявам дотук, да видим още колко ще станат...