Лоша поличба ли е празникът на Варна да е в ден на смърт?
На Варна не и върви, защото празникът на града е деня на смъртта на Богородица. Такива думи изричаха през годините знайни и незнайни врачки, баячки и всякакви шарлатани, прилъгвайки и обикновени хора, и градски първенци, да сменят датата.
Дали е лоша поличка обаче?
Дълги години Деня на Варна е бил 27 юли. Това е датата на Освобождението на града от Османско владичество. През 1993 година с решение на Общинския съвет празникът е преместен малко по-късно в календара - на 15 август. Съвпада с името на най-голямата църква в града - Катедралата. Самото име на храма "Св. Успение Богородично" е избрано на 22 август 1880 след тържествен молебен по повод полагането на основния камък за градежа на Съборната църква, отслужен от митрополит Симеон в присъствието на много българи и арменци, и лично на княз Александър I Български. Името е избрано в памет на починалата през юни същата година императрица Мария Александровна, леля на княза. Самият Александър I много е обичал Варна - тук е изградил своята лятна резиденция "Сандрово" (кръстена на него - на италиански Сандро е умалително на Александър) и от там Варна е Лятна столица на България, тъй като лятото владетелят е отсядал тук и от тук е управлявал княжеството.
Няма съвременна българска дума, която съвършено да съответства на църковнославянската "успение". Модерният език я превежда, като лъкатуши между думите "смърт", "заспиване" и в най-добрия случай "упокоение", но и трите са еднакво неточни.
Защото понятието "УСПЕНИЕ" е понятие дълбоко християнско. То не може да бъде напълно разбрано нито от юдеин, нито от мохамеданин, нито от езичник или будист, нито от атеист, нито даже от еретик. (Докато гореуказаните три думи в една или друга степен са "достъпни" за всички).
Успението е смърт само дотолкова, доколкото е край на земния живот, завършек на тукашните грижи и суети. Но християните не приемат смъртта в общовалидния смисъл, който се споделя от всекидневния език. Тя вече не е небитие, не е край на всичко и нескончаем мрак. За нея апостолът казва: "Де ти е, смърте, жилото?" (Кор. 15:55). В светлината на християнството смъртта е обезсилена, погубена, посрамена, разбулена от страховитата тайнственост, смразявала от ужас човешкия род векове наред. Защото Христос възкръсна и победи смъртта. И така тя вече не е смърт, а вечен живот; начало, а не край; просветление, а не мрак. И ето че тази дума, толкова употребявана и така ясна за малки и големи, изведнъж губи очертанията си, разтваря се в надвишаващото я християнско разбиране, изгубва се в собственото си значение и остава валидна и понятна само в нехристиянски контекст...
Успението не е просто и "заспиване" от езика на всекидневието, въпреки че донякъде така изглежда спрямо метежа на земното "будуване". Но нима християнските въжделения свършват с очакването да спим вечно? Нима с това се изчерпва нашият идеал - да потънем в сън във вечно упоение? Това би осквернило Христовото учение, би опразнило Христовата жертва. Защото не безпаметен сън и не сънища очакваме ние, а пробуждане, отърсване от земната сънливост, яснота, богопознание и блажено бодърстване във вечността. Затова и баналното пожелание: "Спи спокойно вечния си сън!", по християнските некролози звучи недообмислено и твърде нелепо.
Успение на Пресвета Богородица, Успение Богородично или Голяма Богородица е един от най-големите християнски празници, честван еднакво и от православни, католици и от други християнски деноминации. Този ден е посветен на смъртта на Божията майка или на успението ѝ. Според преданието на този ден апостолите се събрали от местата, където проповядвали, за да се простят със Света Богородица и да погребат пречистото ѝ тяло.
Българската православна църква и поместните (автокефалните) църкви, които са приели новия календар, отбелязват празника на 15 август (нов стил), а поместните (автокефалните) църкви, които са запазили Юлианския календар – на 28 август. Според преданието това е денят, в който Божията майка на 64-годишна възраст напуска земния живот и отива при сина си. Три дни преди смъртта архангел Гавраил ѝ съобщава, че Бог е пожелал да я вземе при себе си в своето царство, за да царува вечно с него. Исус обаче не е пожелал да вземе и баща си, дърводелеца Йосиф. Последното ѝ желание е да види Светите апостоли заедно. По чуден начин те се пренасят пред вратите на дома ѝ в Йерусалим. Три дни след това сам Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ангелски ликове и светци, слиза от небесата за душата на Света Богородица. Погребват я в една пещера край Гетсимания и затварят входа с камък. Когато няколко дни по-късно го отварят, за да се поклони пред светицата закъснелият апостол Тома, намират само плащеницата ѝ. Ставайки от трапезата, апостолите чуват ангелско пеене и виждат в облаците пречистата Божия майка, обкръжена от ангели, която им казва: "Радвайте се, защото съм с вас през всичките дни.“
Успението е звеното, което свързва Христовото възкресение с всеобщото възкресение в Последния ден. Успението е противоположно на смъртта, чуждо на безпросветния сън, несъвместимо с тлението, по-извисено дори от упокоението. То не е просто разделяне на душата от телесната й обвивка, а залог за онова вечно, благодатно и нетленно съединение на душа и тяло, което представлява пълнотата на човешкото същество, за което човекът е създаден и което наричаме безсмъртие.