"Откликнах на поканата ви да споделя своя опит в качеството си на брат на човек в инвалидна количка, човек с множество увреждания, за който да достигне до Морската градина е цяла одисея. Сестра ми Доротея е на 28 години, аз съм на 24. Аз съм малкият брат, но на практика винаги съм бил баткото. Това е деликатен въпрос, тъй като в едно семейство, в което има болно дете и здраво дете винаги е проблем да не се превръща здравото дете в трети родител. До голяма степен моите родители успяха да ми го спестят в ранното ми детство. В същото време присъствието на сестра ми и нейните специални потребности са имали голямо въздействие върху нашата съдба като семейство.
Ние сме от Русе и се преместихме да живеем във Варна заради нея, защото там има единствено специализирани детски градини, няма училища, които да се занимават с по-тежко увредени случаи. Училището за незрящи в "Аспарухово" е не само най-доброто, но единственото може би в Североизточна България. Сестра ми отдавна не посещава училище. Благодарение на усилията на майка ми, която е активист в "Системата ни убива", преди 6 години беше разкрит нов дневен център за хора с увреждания, който се нарича "Слънчевата къща", намира се в "Чайка"", разказа младият човек.
Питаме Лъчезар дали децата са подготвени от своите родители и учители за това как да общуват с други деца, които имат някакви здравословни дефицити.
"По-скоро не. Много от моите съученици и приятели, които са се сблъсквали със сестра ми, за пръв път видяха човек в инвалидна количка от близо. Съжалението със сигурност го има. Има я емоцията, има го желанието да помогнат", сподели Лъчезар.
Той от няколко месеца живее самостоятелно, но сподели как протича ежедневието на неговите родители:
"Майка ми е учителка, работи на пълен работен ден. Сестра ми трябва да посещава дневния център в 8.45 часа сутринта. Някой трябва да я отведе с кола до там и около 14.30 часа да я прибере. В повечето случаи това е баща ми, но когато го няма и майка ми е ангажирана, това съм аз. Много сме щастливи, че имаме баба и дядо, които все още ни помагат. Всичко това е едно задружно групово усилие. Що се отнася до това дали сестра ми има добра интеграция в социална среда, това е голямо предизвикателство за хора в нейното състояние. Тя специално не може да говори и въпреки, че ми се иска да кажа, че има наченки на социален живот, тя винаги има нужда от асистент 24/7. В никакъв случай не можем да говорим за нещо самостоятелно", коментира Лъчезар.
Според него, за да бъде облекчен животът на хора в неравностойно положение и техните близки, е нужно да има повече асистентски програми. Трябва професията асистент да се зачита като истинска работна професия. До преди години трудът на асистентите се третираше като доброволчески, а днес въпреки, че той се заплаща, възнаграждението е крайно недостатъчно.
"Да се занимавате с човек със специални потребности може да е изключително трудно. Много хора се плашат от това нещо, това е сериозен труд. Що се отнася до достъпността на средата, предприех една инициатива "Разходка с препятствия", която се състои в това как се стига от дадено място до друго с човек с инвалидна количка. Заснемаме тази разходка и анализираме трасетата. Тествахме механичните рампи в подлезите, пробвахме всички от Макдрайв до Катедралата, на най-възловото кръстовище във Варна не работят съоръженията. Единствен случай на спирка "Тракия", е работещ асансьор в подлеза. Стремя се чрез тази кампания да повдигна осъзнатостта по проблема. Смятам, че всички със задружни усилия можем да променим достъпността на средата. Вече сме в ерата на дигиталните технологии и може да се направи карта за опасности и гражданите да помогнат на институциите да си свършат работата. Някъде нишката се къса и трябва ад я възстановим, с малко повече усилия заедно да си оправим града", допълни Лъчезар.
Какво още сподели той, вижте във видеото!
Проект "Пътят на различните" се осъществява с подкрепата на Община Варна, Фонд "Култура" в направление "Медийни проекти".
Очакваме вашите коментари и споделен опит в "Пътят на различните" на novini@varna24.bg или тел. 0888 532624