©

В раздел "Литературно творчество" жури с председател Станислав Пенев - поет, член на Съюза на българските писатели - Варна, председател на Сдружение "Литературно oбщество" - Варна, и членове: Радостина Драгоева - поетеса, член на СБП и Атанас Стойчев, писател, член на СБП, разгледа и оцени 265 творби на 226 участници от 41населени места.

Творбите бяха класирани в два раздела - поезия и проза, в три възрастови групи. 

Наградата на Кмета на град Варна е за Габриела Василева Василева 10 клас, ПЕГ "Д-р Иван Богоров", Димитровград; Наградата на Националния дворец на децата получава Георги Димитров Колев, 4 кл. ОУ "Хр. Смирненски", ЛА "Компас" Карнобат; Наградата на "Сдружение Литературно общество - Варна" ще бъде връчена на Станислава Стефанова, 11 клас, ПГ "Пейо Яворов", Петрич; Специалната награда за учител-наставник ще получи Виолета Терзииванова, ОУ "Хр. Смирненски", ЛА "Компас" Карнобат.

В раздел "Визуални компютърни изкуства" жури с председател Мая Боянова - специалист ИТ, и членове: Милена Калчева - художник, Татяна Стоянова - специалист ИТ, разгледа и оцени 163 творби на 163 участници от 30 населени места. Творбите бяха класирани в два раздела - компютърна рисунка и компютърна презентация, в четири възрастови групи.
В този раздел Наградата на Националния дворец на децата е за Група към дейности по интереси "Компютърна графика и презентация" по проект "Твоят час" на МОН към ОУ "Отец Паисий", гр. Мартен, обл. Русе.

В деня на награждаването отличените компютърни рисунки ще бъдат експонирани в изложба.
Поздрав към лауреатите от конкурса ще отправят децата от школите по изкуства в ЦПЛР - Общински детски комплекс, гр. Варна.

Каним любителите на детското творчество, участниците в конкурса, гражданите и гостите на град Варна да споделим заедно с лауреатите радостта от наградите.

Първа награда, Първа възрастова група, раздел "проза" - Божидара Мариянова Йотова 10 години, 4 клас ЛК "Касталия" при ЦПЛР-ОДК- Варна, ОУ "Йордан Йовков",

РАЧЕТО, КОЕТО НЯМАЛО ПРИЯТЕЛИ

Живяло някога в морето едно раче. То се казвало Оли. Рачето било много самотно, защото нямало приятели. Но един ден решило, че иска да има поне един единствен приятел.
Същият следобед то срещнало една риба, която търсела нещо за ядене и търчала напред-назад, завирайки глава в пясъка.
-Извинете... Извинете, госпожо.
Изведнъж рибата спряла да търчи напред-назад и впила поглед в Оли.
-Какво искате, младежо? - любезно попитала рибката.
-Ами, чудех се... дали...
-Моля Ви, говорете по-бързо, имам работа да върша. - гласът на рибата звучал леко изнервен.
-Ами, чудех се дали не искате да станете моя... моя приятелка. - отвърнало срамежливо рачето.
-Аз Ваша приятелка? - изкикотила се рибата. - Вие сте грозен, ходите бавно назад и имате големи тромави щипки! А пък аз съм красива, елегантна, грациозна и скромна.
Рибата се обърнала и отново започнала да заравя глава в пясъка, а рачето се скрило под една скала и заплакало.
Не след дълго то видяло как една огромна рибарска мрежа се спуснала и уловила безброй риби. Сред тях то забелязало рибата, с която говорило преди малко. Мрежата започнала бавно да се вдига нагоре. Оли, без да мисли, се втурнал към мрежата. В нея той изрязал толкова голяма дупка, колкото да излязат рибите. Когато рачето спасило всички морски обитатели от мрежата, те му благодарили. А рибата, която го обидила, казала:
-Съжалявам за това, което казах. Не бях права. А и щипките ти не са тромави. Те са много полезни. Съжалявам, прости ми. Ще се радвам, да ти бъда най-добрата приятелка.
-И ние искаме да ти бъдем приятели. - казали останалите морски същества, спасени от рачето.
Ето как с една добра постъпка, рачето си спечелило много приятели. А рибата разбрала, че някой може и да не изглежда красив, но добротата му да го прави желан приятел.


Първа награда, Втора възрастова група, раздел "Проза" Боян Велиславов Пенев, 13 години, ЛК "Касталия" при ЦПЛР - ОДК- Варна, ОУ "П.Р.Славейков", 7клас


ОТКРИВАНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛАТА ТЕРИЗИЯ

Александър повръщаше. Откакто започна пътуването по следите на потъналия кораб "Албатрос", той страдаше от морска болест. Но си струваше. Когато откриеше древния кораб и съкровището в него, щеше да се сдобие със слава и признание. Нов пристъп на гадене го откъсна от мечтите.
-Как така през цялото пътуване повръщаш, а на мен дори не ми се е погадило? - каза нежен женски глас.
Алекс с мъка се обърна и видя хубавата си млада съпруга Ана да му се усмихва.
-Какво да направя като си морска вълчица?! - намигна ѝ той в отговор. Тя притежаваше собствена компания за изследване на моретата, която беше най-добрата на Балканите.
-Наближаваме. Скоро ще намерим кораба. - сподели развълнувано Ана.
-Добре, мерси, че ми каза. Как е Петър?
-Препрочита книгата за изчезналия "Албатрос", както винаги. - отговори жената.
Петър беше най-добрия приятел на Алекс и изключителен изследовател. Заедно бяха разшифровали писмото, в което се споменаваше местонахождението на кораба.
-Мадам! На около пет минути от мястото сме.
-Благодаря, капитане. - Ана се усмихна, приближи мъжа си и му прошепна - Е, Алекс, дългоочакваният миг настъпи, да се приготвим!
-Чакай, ами ако корабът не е там? - закачливо попита археологът.
-Тогава ще скочим просто да разгледаме дъното. - засмя се съпругата му и го целуна. Затова я обичаше. Винаги беше засмяна и позитивна.
След по-малко от три минути всички стояха на мостика и гледаха мониторите.
-Капитане, изчислихте ли дълбочината на морското дъно? - попита Ана.
-Дълбочина - 20м. Спускаме сонарната антена!
На монитора мигновено се появиха очертания, наподобяващи кораб точно под тях.
Тримата изследователи се подготвиха и се спуснаха под водата. Там беше доста тъмно и трудно се виждаше, но това не им попречи да видят тъй бленуваните останки на "Албатрос". Приближиха до потъналия кораб и огледаха. Беше силно обрасъл с водорасли, но името му още се виждаше. В корпуса му зееше огромна дупка. През нея съзряха три сандъка. Алекс се промъкна и отвори единия. Видя древното злато вътре.
Щастливи, другарите внимателно опънаха парашути и закачиха сандъците. Те се повдигнаха и заплаваха към повърхността. Екипажът горе беше готов да ги извади с крана.
Напускайки потъналия кораб, някакъв проблясък от вътрешността привлече вниманието на Алекс. Той влезе отново, правейки снимки. Естествено, за да докаже съществуването му. Откри това, което го накара да се върне - глинена плоча с надпис на нея. Това беше същия шифър като в писмото. Щеше да бъде лесно за разшифроване. Като излизаше, внимаваше с дишането си. Все пак не искаше да му се пръснат дробовете.
Петър и Алекс пишеха и сравняваха написаното, като така разкриваха малко по малко шифъра. Като приключиха с разшифроването, се замислиха над съдържанието. Споменаваше се за някакъв остров Теризия, на който се намирал и град със същото име. Внезапно станало мощно земетресение с катастрофални последствия и островът потънал. Единствените оцелели били членовете на екипажа на "Албатрос". Носещият се седмици наред в безкрайната морска шир кораб бил застигнат от свирепа буря. Само капитанът останал жив и за щастие бил намерен полумъртъв от друг кораб. Той оставил написаното писмо за "Албатрос", което всъщност доведе тримата изследователи до тук.
Археолозите бяха смаяни. Да откриеш потънал кораб беше нещо голямо, но да откриеш изгубен град - това беше велико, несравнимо, неповторимо!
С треперещи ръце Алекс отбеляза на картата мястото на острова. Изследователската му душа се развълнува. Моментално осъзна, че иска и че трябва да го открие. Сякаш това беше предопределението му. Неговата мисия в живота!
След още няколко дни плаване и мъчение за Александър, стигнаха точката. Със сонара откриха странна неравност на дъното, но нищо повече. Затова приятелите подготвиха триместната изследователска подводница за потапяне, екипираха се и се настаниха в нея.
Напълниха баласта и подводницата се потопи.
Изминаха тридесетина метра в пълно мълчание. На четиридесетия забелязаха първите останки от града. Ченето им увисна, когато осветиха и видяха огромна каменна къща, почти изцяло запазена, макар и под водата. Това наистина беше изгубената Теризия.
-Петьо, приближи се! Да я огледаме. - каза най-сетне Алекс, едва преглъщайки.
-Чакай, внимавай, внимавай! - предупреди Ана, за жалост прекалено късно.
Подводницата закачи съвсем леко къщата, но това беше достатъчно и фатално. Тя се срути върху подводницата и я прикова към дъното.
Александър удари главата си в стената на подводницата и му причерня. Когато отвори очи, Ана пищеше със заклещен крак, а Петър подпираше огънатия и спукан покрив. Вода нахлуваше и нивото ѝ бързо се покачваше. Той осъзна какво става. Петър държеше покрива, за да не се разтвори пробойната. Но колкото и силен да беше, не можеше да удържи камъните и водата. Можеше само да забави неизбежното. Алекс видя заклещения крак на Ана и ѝ каза, че ще я измъкне.
-Знам. - опита се да остане позитивна тя, въпреки болката.
-Алекс, измъквай я по-бързо. - предложи нервно Петър, сочейки тавана.
Таванът проскърца. Пробойната се разширяваше. Алекс изпразни баласта, за да спечели време. Взе аварийния чук и напъна, за да освободи крака на жена си. Не успя. Водата бе до брадичката му и до гърдите на Петьо. Грабна дихателния апарат и го пъхна в устата на жена си. Потопи се и опитва отново и отново, докато не я освободи.
-Алекс, чуй ме! Трябва да тръгвате! Едва удържам покрива. - заповяда Петър.
-Няма да те оставя. Ще успеем да се спасим! Заедно!
-Не може. Ако пусна тавана, камъните ще ни смажат. Тръгвайте! Заради мен!
Алекс сякаш превключи и послуша приятеля си. Сложи апарата, счупи стъклото и заедно с Ана изскочиха и заплуваха нагоре. Беше им свършил въздухът, когато се показаха на повърхността и жадно вдишаха ...
***

-Хайде, тате, ела. - викаше девет годишният Петър и бягаше към лодката.
-Идвам, идвам. - замислено отговори Алекс, коленичил пред мемориала, който направи в памет на приятеля си, загледан в снимката му.
Бяха минали 10 години от най-щастливия и най-нещастния ден в живота му. Денят, в който направи великото си откритие, но загуби най-добрия си приятел и част от него се откъсна безвъзвратно. Когато се върнаха от нещастното пътешествие, Алекс обяви, че откривателят на Теризия е Петър. Целият свят научи за откритието и саможертвата му. Той стана герой! А Алекс все още се стряскаше нощем и сънуваше кошмари. Но беше време да продължи напред. Заради сина и жена си, заради Петър и заради себе си.
Той последва сина си към лодката. Времето беше прекрасно за разходка в морето...

 

Първа награда, Втора възрастова група, раздел "Поезия" Милица Ивайлова Иванова, VII клас, Литературен клуб "Касталия", при ЦПЛР - Общински детски комплекс, гр. Варна

 

НЕДЕЙ

Море, недей си тръгва!
Знам, човек сърцето ти изтръгва
с черна нафта и мазут,
гласът ти винаги остава тъй нечут.
Море, недей си тръгва,
от залива водите си измъква.
Потапят те, не позволявай,
синята стихия разкопчай я, давай!
Море, недей си тръгва!
Бризът никога не ме залъгва,
фарът в дълбините не поглежда,
звездите вдъхновяват те с надежда.
Не бива аз да те възпирам,
искаш да отлитнеш, знам, разбирам,
но ако ще тръгваш, обади се,
сълза, любов във мен роди се.
Капката от мен за теб вековна,
част от мен във теб греховна,
че оставям те да си заминеш,
вълнолома за последно да разбиеш.
Хайде, прегърни безкрая!
Любовта безбрежна някак си сърцето ми извая.
Държа те с две ръце на прага,
предавам те на кръговрата, стига се отлага.
Ще чакам мъдрите ти раковини,
ще помня пясъчните ти лавини,
ще търся теб, провисвайки крака от кея
и дори след сто години пак ще те намеря...

Първа награда, Трета възрастова група, раздел "Поезия" Деница Милкова Русева, 16 години ЛК "Касталия" при ЦПЛР-ОДК- Варна, Първа ЕГ, Варна, 10 клас

Грейна луната -
ясна, лъчиста,
нейният блясък окъпа морето,
бляскав се стели
пясъкът равен.
Тихо прошепва небето.

Неистово тътне,
тихо проклина,
стене безумно от болка сърцето.
Всяка вълна
срещу бурята съска.
Тихо роптае морето.

Поглед зареян,
поглед безумен,
времето даже е спряло и гледа.
Битка стихийна
разцепва земята.
Всеки ламти за победа.

Мълния бясна
цепи водите.
Вой гороломен надава морето.
Плисък отчаян,
тътен болезнен.
Жално простенва сърцето.

Бледо сияние.
Тихата утрин.
Влюбено слънце, на път за небето
спира за малко,
шепти на вълните.
Нежно целува морето.