Режисьорът Боян Иванов за постановката "100", посветена на юбилея на варненския театър

Режисьорът Боян Иванов сподели пред Виолета Тончева за своята постановка "100“, посветена на 100-тния юбилей на Варненския драматичен театър и двата ѝ варианта, за поетичната ирония и предимствата на скеча като театрална форма, за различните гледни точки към човека и театъра.

Премиерата е планирана за 12 март 2021 г., когато се навършва точно един век от първото представление на 12 март 1921 г. на първия професионален театър във Варна. С постановката на "Инстинктът" от Анри Кестмекер директор-режисьорът Стоян Бъчваров поставя началото на летоброенето на Варненския драматичен театър. 

-Постановка за един 100-годишен театрален юбилей, това е доста отговорно начинание...

-Да, така е, но от друга страна, ако мислиш само колко отговорно е това, което правиш, ще ти бъде трудно да го направиш наистина. Разбирам цялата отговорност, която носи този юбилей и точно заради това реших и актьорите ме подкрепиха, този път да се откажем от обичайния концерт-спектакъл с конферансие, към който се прибягва в подобни случаи, а да подготвим спектакъл, различен от всички други. Той ще е посветен основно на театъра, но не само на Варненския театър, а на актьора и на театъра въобще. Ще внесем чувство за хумор, така че спектакълът да бъде атрактивен, дори за зрителите, които не се интересуват от театралната кухня.

Нашата творческа задача е подчинена на идеята за отбелязване на 100-годишнината на Варненския драматичен театър и според предварителния замисъл ще има два варианта. Юбилейният вариант ще бъде изнесен определен брой пъти, понеже сега публиката е ограничена до 30%, а ние бихме искали колкото може повече зрители да видят и преживеят, заедно с нас, този много специален спектакъл. По-късно ще отпадне историческата част, за да може представлението, засега с работно заглавие "100“, да влезе в репертоара на театъра и да продължи да се играе. То вече ще се фокусира не толкова върху юбилея, колкото върху темите, свързани с театъра, които споменах.

-Немалко от твоите успешни постановки са свързани с Варна: "Часът, в който не знаехме нищо един за друг“ с Варненския драматичен театър (2005), "Мълчаливи предания“ с Варненския куклен театър (2014), "Влюбеният Моцарт“ (2017) с Варненската опера и Моцартовия фестивал в Правец. Това носи ли някакъв варненски привкус към сегашните ти режисьорски търсения? 

-Абсолютно. Още повече, че сега, заедно с целия актьорски състав на театъра, участват и онези артисти, с които някога предприехме приключнието "Часът, в който не знаехме нищо един за друг“. Те винаги сa искали отново да се съберем и ето че това наистина стана възможно. Сега обаче работим в различна от остарялата до голяма степен тематика на "Часът, в който не знаехме нищо един за друг“.

-От 2005 до 2021 г. много неща се промениха, не само в театъра...

-Да, най-малкото тогава нямаше смартфони, нито социални мрежи, нямаше такава комуникация. Мога да кажа, че в "100“ остава форматът на "Часът, в който не знаехме нищо един за друг“, но е доста по-усъвършенстван, по-адекватен на времето днес. Работим отново в същата посока – човекът и театърът, човекът в театъра, какво е положението на актьора днес, каква е публиката днес. Всичко това ще поднесем с чувство за хумор и самоирония, бих я нарекъл поетична ирония. С тази поетична ирония ще търсим философски обобщения, решени през скеча. 

-Защо скечът е любимата ти театрална форма?

-Да, харесвам скеча, защото като театрална форма той позволява много бързо да се влезе в голямо разнообразие от чужди животи и взаимоотношения. Не бих правил обобщения от рода, че това е най-адекватната театрална форма на нашето време, но лично за мен тя е добро средство. Благодарение на него може много бързо да изградиш богата палитра от ситуации и да покажеш само в едно представление много различни персонажи и гледни точки, каквито не може да ти даде примерно една пиеса. Скечът притежава много плюсове.

В нашия случай той ще ни помогне да създадем от една страна бравурен, а от друга страна юбилеен спектакъл, който в същото време ще отразява атрактивно отношенията в театъра, между артистите и зрителите и т.н. Именно скечът като една подчертано комуникативна форма позволява тези две условия да се съвместят и да доведат до изграждането на оригинален спектакъл, който ще бъде интересен не само за актьорите, но и за зрителите.

-Какво те свързва с хореографа Татяна Соколова и със сценографа Елица Георгиева, с които не за пръв път работиш в екип?

-С Таня работим постоянно заедно, подготвяме поне по една постановка годишно, а сега решихме да се съберем и с Елица, с която правихме "Часът, в който не знаехме нищо един за друг“. С Таня ме свързва едно хубаво, взаимно усещане за театър. Когато ме питат, какво обичам повече от театъра, аз отговарям - танцовия театър. Моят път се разви режисьорски, не хореографски, завърших театрознание в НАТФИЗ и режисура в Германия, но не и танцов театър, а той е голямата ми любов. 

От самото начало, когато започнах да се занимавам със скеч и с този тип театър, исках нещата да бъдат професионални и така се открихме с Таня. Двамата сме експериментирали в различни стилистики, тя винаги казва, че приема всяка наша постановка като предизвикателство. А и аз не се отказвам и не я оставям на мира, докато не се получат нещата така, че и на двамата да ни харесат. Тя ми помага и по един друг начин. Аз проверявам всеки скеч през нея, разказвам ѝ го и в зависимост от нейната реакция преценявам дали си заслужава да продължа започнатото.

-Тя е първият ти коректив.

-Да, първият ми редактор. Много от нещата тя предлага, днес на репетицията например каза нещо, което отключи у мен три нови посоки за сегашния проект. С Таня сме добър тандем. А с Елица ме свързва най-вече общата представа за театър, каква визия да има, по какъв начин да звучи, какъв стил да има представлението, винаги обсъждаме нещата от тази гледна точка.

Бих искал дя спомена тук и Тодор Тодоров, който се занимава с видео мапинга. След първия ни успешен съвместен проект "Мълчаливи предания“ събрахме опит в още няколко реализирани проекта, не само на сцена, но и в открити пространства, един от тях в Алпинеума във Варна.

Сегашното представление няма да бъде толкова наситено с видео мапинг, защото в центъра на вниманието са живият театър и актьорът. Но на мен като режисьор вече ми е някак трудно да си представя спектакъл без допълнителните изразни средства на видео мапинга.

-Не се повтаряш, експериментираш, търсиш винаги новото и това те вдъхновява...

-Да не се повтаряш - мисля, че това е първото, което режисьорът трябва да иска от себе си. Второто е да си пожелае наистина да успее да го направи.

-А какво пожелаваш на Варненския театър след първите 100?

-С чувство за ирония, пожелавам най-напред морето да не стигне до театъра, с това покачване на нивото. Иначе, за по-простите неща, в най-близко бъдеще, пожелавам на Варненския драматичен театър да развива своята прекрасна и вдъхновена трупа, да създава интересни постановки, вълнуващи хората, които ги правят и тези, които ще ги гледат. 

Боян Иванов е от изявените съвременни театрални режисьори, извоювал си творчески авторитет както с постановките си в България, така и в чужбина. Роден в Плевен, той завършва Театрознание в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", в класа на проф. Николай Йорданов и режисура във Висшето училище за музика и сценични изкуства във Франкфурт на Майн (Германия), в майсторския клас на проф. Ханс Холман.

Поставял е в престижни театри в България, Германия, Украйна и други страни. На различни театрални сцени в България поставя "Часът, в който не знаехме нищо един за друг“, "Луда крава" от Джон фон Дюфел, "Лека нощ, мамо" от Марша Норма, "Деликатно нещо е душата" от Димитър Динев, "Следобедни игри" от Рома Майо, "Жулиета" от Андраш Вишки, “Спящата красавица“ по музика на Чайковски, "Натюрморт със затлъстял племенник“ от Йон Сапдару, "Влюбеният Моцарт“ и др.

Една от най-награждаваните му постановки е "Мълчаливи предания“ на Държавния куклен театър във Варна, удостоена с няколко отличия на XVI Международен куклен фестивал "Златният делфин“ 2014: Награда за режисура и хореография (раздел спектакли за възрастни) на Боян Иванов и Татяна Соколова, Награда за сценография на Свила Величков, Награда за видео и компютърна анимация на Тодор Тодоров, Награда за оригинална музика (раздел спектакли за възрастни) на група IRFAN, Награда за женска роля на Евгения Василева, както и с наградата на САБ ИКАР 2015 за ярка и въздействаща образност.

Постановките на Боян Иванов се отличават с модерна визия и остра съвременна рефлексия на героите, ярък театрален рисунък, чрез който се изтласкват на преден план актуални социални проблеми на времето ни. Важен момент в неговите постановки са метафоричните обобщения за света, както и силните философско-нравствени внушения.