© в.Монитор

Седемгодишният Абдала, година по-големият му брат Фаулас и 11-годишната Балкис са радостта и надеждата на своите родители. Днес обаче Светлана и съпругът й Мохамед няма какво да им дадат, защото са загубили всичко по време на бягството от войната в Сирия и дългия преход към България. Майката и нейните деца обаче не са просто част от бежанците, които са намерили спасение във Варна. Независимо от чуждите им имена те са български граждани.

Днес вече нещата са много по-добре и проблемите се решават един по един с всеки изминал ден, уверява ни Светлана Янчева, благодарна на отзивчивостта и добротата на хората, които са помогнали на семейството й в труден момент.

Всичко започва във Варна през 1992 година, когато Светлана Янчева среща сириеца Мохамед Даас, който се оказва любовта на живота й. Две години по-късно двамата заминават заедно да работят в Румъния, а 6 години след това създават истинско семейство в Хомс, Сирия, където се раждат децата им. През годините Светлана се грижи за хлапетата и върши домакинската работа, а главата на семейството изкарва прехраната им.

"Бяха изключително спокойни и хубави години. Никога не сме се лишавали от нищо, защото заплатата на мъжа ми стигаше за всичко. Отделно всеки месец правителството осигуряваше на всеки човек в страната, независимо дали е беден или богат, по няколко килограма ориз и захар", разказва днес Светлана.

Хубавите години обаче свършват и животът им се преобръща наопаки през март 2011 г., когато започва гражданската война в Сирия.

"Мислехме си, че ще свърши за месец-два, но ставаше все по-лошо", спомня си сега жената. Много бързо домовете се превръщат в затвор за жителите на Хомс, а за някои и в последно убежище, защото куршумите застигат мнозина и в тях.

"През цялото време единствената ни цел беше да се опазим с децата живи от денонощните стрелби. Затворени в дома си, без да излизаме, изкарахме 4 месеца. Тогава реших, че повече не може да се живее така и трябва да се върнем в България", разказва Светлана.

За да оформи документите обаче се наложило да отиде до посолството в Дамаск. По думите й е умирала хиляди пъти от страх, докато се върне отново в дома си с необходимите документи. И до днес се буди нощем от писъците на ранени и умиращи мирни хора, жени и деца, по които стреляли Отрядите на смъртта. Страшни писъци, които никога няма да забрави, както и не може да опише целият този преживян ужас.

"Беше толкова страшно, че си казах, че каквото и да е в България, ще се оправим някак. Поне децата ми няма да виждат смъртта всеки ден и аз ще съм спокойна за живота им", реди думите и спомените от преживяното Светлана. В края на юли 2011 г. с най-необходимото в ръка успява да напусне Сирия и след дълги перипетии се добира до България с децата си.

Източник: в. "Монитор"