©

-Поздравления за 60-годишнината! Сякаш точно заради този празник ти разгръщаш многостранния си талант на драматичен актьор, певец и музикант в няколко театрални спектакъла и в един мюзикъл. Чувстваш ли се на върха на кариерата си?

-Щастлив съм. В цялото си творчество се опитвам да отприщвам потенциала си, като използвам умението, знанията и таланта, които имам. Празникът ми сега е свързан с представления, които наистина показват една широка палитра. Обичам музиката, обичам поезията...

-И коя песен си тананикаш, когато си в настроение?

-Различни в различни моменти. Понякога песните са свързани с моя път в театъра. Напоследък ми идва една песен, с която завърших ВИТИЗ - "Искам да бъде хубаво", моя музика по текст на Валери Еличов от Бургаския театър. Ето и мъничко от нея: "Искам да бъде хубаво, а всичко е някак почти. Искам да бъда влюбен, но почти ми харесваш ти..." и т.н. Тази песен се знае от много театрали и тя остана като някаква светлина от началото на моя театрален път. А от песните в албума "Вълшебнице, сцена", по мой текст и музика, много си обичам "Свири, гайдо", посветена на дедите ми, от които единият е бил гайдарджия. Посветих се не на цигулката и музиката, а на театъра, но това е една неразделна любов. С огромно удоволствие работя в мюзикъла"Тримата мускетари", където имам интересна задача. Играя Дьо Тревил, една много хубава, макар и неголяма роля, в която изпълнявам самостоятелна песен и дует с Ованес Торосян - Д`Артанян. 

-Пак по повод годишнината, ти неотдавна изненада публиката с театрален маратон, в който за няколко дни се представи във всички спектакли, в които играеш. Какво ти струваше това предизвикателство?

-Изискваше издръжливост - физическа и психическа, но пък ми донесе голямо удовлетворение. Става дума за "Криворазбраната цивилизация", "Прелестите на изневярата", "Влюбеният Шекспир", "Тримата мускетари" и "Бащи, лъжи и още нещо".

-В "Прелестите на изневярата" поднасяш много трогателно една роза на твоята партньорка, с която изневярата някак все не се получава. Откриваш ли по-дълбок театрален смисъл в този иначе обичаен ухажьорски жест? 

-Мисля, че този жест, както и цялото представление, изразява необходимостта в нашето консумативно и технизирано общество да се занимаваме повече с човека, независимо колко е силен или слаб. Човекът има нужда днес от огромно внимание, защото глобалните идеи и политики го оставят встрани. Точно затова на мен са ми симпатични тези странници-неудачници, търсещи щастие в изневярата. Там някъде в този безкраен стремеж към щастието сме всички ние. Иска ни се животът и светът да бъдат по-хармонични А пък той, животът е низ от мигове...


-С годините промени ли се отношението ти към театъра, как гледаш на него сега, 36 години след първата роля?

-Изпитвам изключителна почит към чудото на театъра и продължавам да пристъпвам в него като в свят храм, който дава светлина, надежда и вяра. Убеден съм, че театърът ще бъде вечен, както и животът. В театъра се пресичат всички болки, страдания, успехи, радости, възторзи, падения, надежди и време в едно. През каквито и обстоятелства и изпитания да минава човек, театралния храм остава чистилище за душата и той няма как да не те изпълва с нова енергия и вяра.

-Ако театърът те прави по-устойчив, сега по-лесно ли отстояваш своето място в различните и не непременно добронамерени обстоятелства, свързани с изграждането на всяка нова постановка?

-Много е любопитно онова психологическо навлизане в драматургията с режисьор и екип, когато творческият процес започва от нула. Аз се стремя никога да не тръгвам с някаква моя предварителна нагласа към творбата, за да не се размина с режисьорските намерения. Безспорно моят творчески и житейски опит оказва влияние върху ролята, която изработвам. Този процес на овладяване на театралната материя е валиден за всеки от нас, а ние сме съвкупност от хора и всеки върви по своя индивидуален творчески път. Аз лично натрупвам по-бавно, не бързам с натрупването, освен ако обстоятелствата не го изискват. В началото тръгвам начисто, за да не повтарям познати прийоми и да огранича евентуални клишета. Приел съм подхода към ролята отвътре навън, не мога да нарисувам персонажа като външна характеристика преди да разбера какви са неговите слабости, плюсове, минуси. Освен това се опитвам да градя образа на базата както на режисьорските изисквания, така и съобразно партньора, с който играя на сцената.

-Какви механизми изграждат добрия театрален ансамбъл? 

-Важно е да се намери диалогът. Успешният диалог обикновено се случва по-късно, но всичко е относително и зависи от индивидуалностите. При всички случаи една сцена се гради от двама, никога от един. Понякога етапите, в които се движи даден актьор, са различни - един е напреднал в една задача, друг не чак до там, но на финалната права те трябва да се срещнат така, че премиерата да бъде едновременен цялостен поток от енергия. Спектакълът се реализира единствено и само в присъствието на зрителя, той се доизгражда пред публика. Оттам и онова неписано правило, че един спектакъл се развива и постига своята цялост до десетото представление, т.е. поне два месеца след премиерата.
Това всичкото е живот, подчинен на психологическото изграждане на образите в един цялостен спектакъл. Определящ фактор за успеха има точният адрес на постановката. Ако той не е добре намерен, днес и сега, се стига до забавяне, задържане и по-сложно развитие на творческия процес.

-103 роли са като 103-ма приятели и все пак кои от тях са ти най-скъпи?

-Трудно ми е да определя кои роли са ми най-скъпи. Но изпитвам особено чувство към Вестникаря от "Къща" на Антон Страшимиров на режисьора Бойко Богданов. Този герой беше част от съзряването ми като творец през 1989-та, годината със съдбоносни обществено-политически промени, които се усещаха и в нашата постановка. Привързан съм към Джакс от "Фрагменти" на Шийзгал с режисьор Руси Карабалиев и към Джон Смит от "Между два стола" на Костадин Бандутов, заради радостта, която подарихме на публиката с тази прекрасна комедия на Рей Куни. С Костадин Бандутов имам хубави творчески срещи също в "Едмънд" от Дейвид Мамет и в мюзикъла "Двубой" по Иван Вазов.
Близък ми е също Жан от "Госпожица Юлия" на Стриндберг с режисьор Георги Кайцанов. Акцентирам върху Чарли Чаплин от мюзикъла "Хлапето" на унгарските автори Жолт Пожгай и Тибор Наги, една дълго задържала се постановка на режисьора Георги Кайцанов с Варненската детско-юношеска опера. Не бих искал да пропусна Лазар от "Църква за вълци" от Петър Анастасов с режисьор Николай Ламбрев, както и Гупър от "Котка върху горещ ламаринен покрив" от Тенеси Уйлямс на проф. Красимир Спасов. Помня уроците на Димитър Стоянов в "Човекоядката" от Иван Радоев, "Рибарски свади" от Карло Голдони, "Д-р" на Бранислав Нушич. Държа на работата си с проф. Пламен Марков в "Ричард III" от Шекспир, Телегин във "Вуйчо Ваньо" от Чехов и Ралф във "Влюбеният Шекспир" от Ли Хол, по сценарий на Марк Норман и Том Стопард. Приятно ми е, че в "Криворазбраната цивилизация" от Добри Войников режисьорът Стоян Радев Ге. К. направи специално за мен ролята на Пенчю, чрез която се третира темата за отношението на обществото към зараждащите се в началото на миналия век театрални трупи, присъствието на театъра в нашия живот и специално в нашия град. Много важна за мен е ролята на Д-р Дейвид Мортимър в "Бащи, лъжи и още нещо" от Рей Куни на режисьора Костадин Бандутов, с която отбелязвам своята 60-годишнина. 

-Твоят имидж е съвкупност от актьорските ти изяви и дейността ти като художествен ръководител на Театрална формация "Феникс", която включва и млади хора в неравностойно положение. Какво ти даваш на фениксите е ясно, а какво ти дават те?

-Лаская се да мисля, че заниманията ми с Театрална формация "Феникс" излизат извън рамките на арт-терапията и бележат художествени постижения, които ги превръщат в театър-терапия. Радвам се, че това се забелязва не само от публиката, но и от журитата на театралните фестивали, в които сме участвали и сме спечелили награди. Сега с екипа на "Феникс" подготвяме "Милионерът" от Йордан Йовков, нашата десета премиера. Какво ми дават фениксите ли? Дават ми сила и дълбока вяра, че чрез изкуството всеки може да намери енергия за живот. Фениксите вече не са плахи и не се притесняват от публика, както беше в началото. Сега те знаят, че могат да летят и това ми стига.