© Народно дело

Искането за връщане на част от парка на "Евксиноград" започва още през 1992-ра, като претенциите са предявени от наследник на някогашен царски офицер. През годините делото за реституцията на имота претърпява обрати и всякакви перипетии, докато в крайна сметка е решено, че имотът наистина трябва да бъде върнат. Ключов момент е 2001 година, когато държавата, от една страна, издава акт за публична държавна собственост за въпросните декари, а от друга - започва да подготвя процедура за отчуждаването. На практика това значи, че го приема едновременно за държавен и за частен. Това обаче е само част от абсурда на ситуацията.

През 2006-а е заведен нов иск, който извървява пътя от Варненския районен съд до Върховния касационен. Правото върху имота в крайна сметка отново е дадено на наследника на някогашния му собственик. Остава единствено той да влезе във владение. И тук стигаме до патовата ситуация, която се разиграва в последните месеци. Съдебно решение има и то трябва да се изпълни, но самата държава отказва да го направи.

Разбира се, когато става въпрос за парка на резиденция, всеки разумен собственик е наясно, че едва ли ще може да ползва върната му в неговите граници земя като всяка друга. Вариантът оградата на "Евксиноград" да си остане където е и сега е частният терен да бъде отчужден и реститутът - овъзмезден за него. Това обаче не може да се случи, преди имотът да бъде нанесен в кадастъра. За целта е необходимо съдебният изпълнител да бъде допуснат заедно с геодезист, който да извърши техническата работа по регистрирането му. Както казахме и в началото, това е отказано, а намеса на полицията се оказва немислима заради невъзможността да се противопостави на НСО. Така се създава истински параграф 22, в който уж всичко е ясно и законно, но на практика едно напълно ясно съдебно решение остава неизпълнено.

Източник: в. Народно дело