| Мартин Стоев: Гордея се, че съм българин, когато 5000 души във Варна пеят химна прави | | |  © |  |
Визитка
Роден e на 3 декември 1971 г.
Състезател в националния отбор по волейбол от 1991 до 1999 г.
Световен шампион за младежи през 1991 година, избран и за най-добър волейболист на световното първенство
Капитан на младежкия национален отбор
Старши треньор на мъжкия национален отбор от 2004 г.
Избран за треньор №1 на България през 2006 и 2007 г.
Г-н Стоев, получихте ли достатъчно обществено признание, след като успяхте за две години да направите българските волейболисти трети в света и да спечелите олимпийска квота?
Мисля, че общественото признание наистина е много голямо. Съдя по това, че хората непрекъснато ни спират по улиците и ни поздравяват. Казват ни как са гледали всички мачове. Но същевременно има и завистливи хора в България, които не се радват особено. Може би са се надявали те да са на това място. Но това го има навсякъде. Нормално е, когато един човек се развива добре, да има приятели и неприятели.
А завистта често срещана черта ли е при нас?
Мисля, че да. В България е така.
А чувствате ли се герои?
Чак герои не. Чувствам се щастлив най-вече от това, което постигнахме, защото зарадвахме много хора.
Тази квота я обещахте, още когато Ви избраха за национален селекционер. Лесно ли се изпълняват такива обещания у нас?
Не е никак лесно. Като имате предвид, че поех обещание, което не е изпълнявано никога досега. Тогава дори някои хора ме помислиха за луд.
И каква е цената на тази квота?
Цената е много работа, много часове в залата и страшно много нерви. А същевременно малко почивка. Почивал съм само 16 дни за 3 години. Имаше доста жертви, но не може всичко да е розово. В крайна сметка усилията си заслужават.
А семейство © | |
то Ви как приема тези дълги отсъствия?
Казваха ми, че съм се убедил, че не е толкова лесно, колкото си мислех в началото. Общо взето винаги са ме подкрепяли за всяко мое решение и като състезател, и като треньор. От тази гледна точка нямам никакви проблеми.
Как успяхте да превърнете 12 души в отбор, като се знае, че всеки българин се чувства или герой, или великан?
Радвам се, че успях да ги убедя и да им докажа, че колкото е по-силен отборът, толкова по-добре ще бъде и за самите тях. Защото след това ще се котират по-добре като личности. Ще бъде много по-добре за нас, когато по света се говори, че България има силен отбор и добри състезатели. Затова и някои играчи, между които имаше по-дребни търкания, забравиха противоречията помежду си. Оставиха ги на по-заден план и всички се концентрирахме върху задачите. Волейболът е и работа, не само хоби. След като работят това, си има регламент, който трябва да се спазва.
А докъде може да стигне един треньор в работата си? Какво може да си позволи и какво не?
Всичко, свързано с волейбола. Моята работа е в залата, а не извън нея. Затова мога да си позволя всичко, свързано с волейболната игра.
Известен сте като безкомпромисен в отношенията си с играчите. Къде се научихте на това?
Не мисля, че съм безкомпромисен. Позволявам на момчетата абсолютно всичко, но в същото време им забранявам всичко. Това зависи от времето и от мястото, където се намираме. По принцип нищо земно не ни е чуждо. Дори им разрешавам да пушат пред мен. По-добре е един пушач да пуши пред мен, отколкото да се крие. Нещата зависят от обстоятелствата. За всичко си има време и място, но не трябва да си създаваме лош имидж.
Кои са най-добрите Ви учители?
Учил съм се от доста хора. Имал съм както много добри треньори, така и слаби. Важно е да вземеш позитивните неща от хората, защото когато нещо е измислено, не е нужно ти го измисляш отново. По-добре да го копираш или да го усъвършенстваш. От един слаб треньор можеш да се научиш как да не правиш нещата. Така че съм имал доста голям опит по отношение на треньорите. Но основата във волейбола ми е дадена от баща ми.
Споменахте баща си. Той и майка Ви имат медали от световни първенства и Олимпиади. Това имаше ли значение за развитието Ви?
Не е задължително. Но при условие, че цялото ми семейство се е занимавало и продължава да се занимава със спорт, съм си изградил спортна дисциплина. Това е генетично заложено. Със сигурност е в плюс, но не е задължително да произхождаш от такова семейство, за да постигнеш успехи.
А бихте ли предали това и на децата си?
То не се предава, това е заложено. Според мен го имат генетично. Ако искат © | |
да го развият и да се занимават със спорт, ще ги подкрепя.
Все пак бихте ли ги насочили във вашия спорт, или към този на съпругата Ви Елизабет Колева?
Голямата ми дъщеря Мартина засега се занимава с танци и обича да рисува. Това є харесва и най-вероятно занапред ще прави това. Ерик все още е прекалено малък, за да се каже с какво ще се занимава. Със сигурност обаче вече има развита спортна култура. Отсега обича да си подхвърля топката и да прави забивки. Така че ще видим какво ще случи в бъдеще.
За да разбере човек Вашата игра, нужно ли е да я е играл от дете?
Нашата игра между другото е много трудна. Причината е, че движенията във волейбола не са близки с нормалните движения на хората. Едно дете много лесно може да вземе топка, да я хвърли в коша или да я ритне. Но при волейбола движенията са много трудни и специфични. По отношение на разбиране мога да кажа, че с всяка изминала година волейболът се променя. Така че ако играчът не се настрои за тези промени, директно изостава и все едно, че не е разбирал никога от тази игра.
След толкова успехи, смятате ли, че е време в София да се появи една истинска зала за спортни игри?
Доколкото знам, има място за това. Лично кметът Бойко Борисов ми го каза. Но вече институциите трябва да предприемат мерки и да намерят средства, за да я построят. Залата ни е необходима не толкова за развитието на малките деца, колкото да имаме възможност да сме домакини на голям форум. Мисля, че според изискването, трябва да има поне 10 000 седящи места, за да поискаме такова домакинство, защото подобно нещо не е случвало в България от 1970 година.
Но вече сте провели среща на такава тема, така ли?
Не беше официална среща. Става въпрос за личен разговор с кмета, който ми е приятел.
Очаквате ли, че това може да се случи скоро?
100% съм сигурен, че в близките пет години зала няма да има.
А Вие като софиянец чувствате ли се уютно във Варна, където се играят всичките ви престижни мачове?
Във Варна ни приемат много топло. Публиката е уникална. Залата там ни помага много в домакинските мачове. Подкрепят ни дори когато губим, а това се случва рядко в България.
А каква е по принцип българската публика? Различава ли се от публиката в чужбина?
Да, различава се. Там националните отбори си имат фен-клубове. У нас това го има само във футбола. В другите спортове почти липсва. В чужбина запалянковците се събират не само по време на мачове. Имат си хореография, свои знамена. Тук има единствено един голям ентусиазъм и то най-вече се получава във Варна. На клубно ниво само в Разлог имаме публика.
А как съчетавате задълженията си на клубен треньор © | |
в "Левски Сиконко" и в националния отбор?
За щастие състезанията са по различно време. През зимния период е на клубно ниво, а през летния на национално. Изключено е да ги съчетавам, ако бяха по едно и също време.
Кога най-много сте се гордеели, че сте българин?
Може би по време на мачове във Варна. За мен е истинско удоволствие да съм там и 5000 души да пеят химна прави. Тогава ме побиват тръпки.
А срамували ли сте се някога от това, че сте българин?
Не съм се срамувал, но ми е било неприятно, когато преди няколко години започнахме да пътуваме в чужбина. Тогава ни третираха като хора от втора ръка. Но мисля, че ще дойде и друго време. Според мен нещата започнаха да се променят.
А това само на Вашите победи ли се дължи, или просто навън вече знаят, че сме част от Европейския съюз?
Забелязвам само, че у нас стана по-скъпо. Все още има много голяма разлика между Европа и България. Цените тук се вдигнаха доста, а заплатите не. Според мен повече ни уважат като отбор, отколкото като държава.
Има ли полза изобщо от приемането ни в Общността?
Не знам. Мисля, че Европейският съюз няма да ни изпусне по простата причина, че се намираме в особена географска ширина. Страните-членки имат полза от нас. Ако не друго, мисля, че ще дойдат от там солидни средства, които се надявам да се използват по предназначение. Дано не отидат в нечий джоб.
Коя е най-ценната Ви победа като играч и като треньор?
Като играч може би, когато спечелихме световното първенство за младежи. Като треньор победата срещу Русия тази година, защото с нея станахме отново трети на Световната купа и се класирахме за Олимпийските игри. С един куршум ударихме два заека.
А коя от двете роли Ви харесва повече?
Да си треньор е по-трудно, защото отговаряш за 20 състезатели и пред целия народ. Като играч отговаряш само пред себе си.
Много политици обичат да се снимат с Вас. Поне извлякохте ли някакви дивиденти от това?
Не мога да ви кажа. Имаме няколко приятели сред големите фирми, които ни помагат. От политиците не вярвам да е дошло нещо.
Имате ли политически пристрастия?
Не, нямам. Уважавам само двама души кмета на София Бойко Борисов и президента Георги Първанов. Според мен двамата са преди всичко мъже.
Какво трябва да променим в манталитета си като нация?
Злобата и завистта не могат да се променят от раз. Но всички трябва да разберат, че колкото по-силен е националният отбор на България, толкова повече се говори за нас. Това означава, че ще се търсят повече български състезатели и треньори в чужбина. Сега почти нямаме наши селекционери навън. Преди години бяха около 70 човека, а сега са най-много трима. Затова не мога да проумея завистта у някои хора, но това си е за тяхна сметка.
Държавата подпомага ли достатъчно спорта?
Мисля, че подпомага. Но средствата никога не стигат. Причината е, че имаме много състезания и затова разходите са големи. Но не можем да се оплачем. Просто са ни необходими повече спонсори. Лошото е, че при нас липсват клубове. Развитието на едно дете тръгва от клуба, а не от държавата. Децата трябва да се произвеждат на клубно ниво и тогава отиват в националния отбор. От там насетне грижи трябва да поеме държавата, защото спортът преди всичко е здраве.
Ценим ли успелите ни хора, които прославят името на България?
Мисля, че да. Оценяват ни. Но ние не го правим заради признанието, а защото ни харесва. |
| |
Зареждане ...
